За всекиго по нещо

На Красимир му се наложи, четири години след животоспасяващата му трансплантация на костен мозък, да направи повторно изследване на кръвта.

Хубавото бе, че костният мозък на донора беше осигурил необходимото, за да го излекува, но …

– Какво е това? – извика лекарят, когато видя резултатите.

– Нещо лошо ли има? – тревожно попита Красимир.

– Виж – и докторът подаде изследванията на пациента си.

Красимир нищо не разбра от тях, колкото и старателно да се вглеждаше. За това докторът обясни:

– ДНК в кръвта ти е станала като на твоя донор.

– Как така, нима не е моето ДНК? – учудено попита Красимир.

– От една страна погледнато това има смисъл, – каза докторът и разроши косата си. – Целта на процедурата беше да се замени отслабналата кръв със здрава от донора, но …..

Направиха просто изследване. Обърсаха с тампон бузите, устните и езика на Красимир.

– Това е невероятно, възкликна докторът, – всички те показват ДНК на донора ти.

– Нима ще се превърна в него? – уплашено попита Красимир.

– Не, ти ще запазиш собствените си спомени, външен вид и част от оригиналното си ДНК, – отговори докторът, – но все пак ще бъдеш нова личност.

Този случай не ви ли прилича на получаване на спасение?

Когато с доверим на Господа, започва нашата духовна трансформация и ние ставаме ново създание.

Не се нуждаем от ДНК натривки или кръвни тестове, за да покажем, че трансформиращата сила на Исус е жива в нас.

Тази вътрешна реалност трябва да е очевидна от начина, по който действаме в света около нас като благи и състрадателни един към друг, прощавайки си един на друг, точно както в Христос Бог ни прости.

Валя почти цял ден. Всички се бяха скрили в домовете си, но пороя ги изгони и от там.

Каква трагедия, мощния поток завличаше коли и камиони. Хората бяха отчаяни и се чувстваха безпомощни.

Ради гледаше през прозореца. Реката бе изляла от коритото си и влачеше със себе си всичко, до което се добереше.

Домът им бе по-нависоко и водата не ги достигна, но тези по-надолу….

Баща му се приближи и каза:

– Като гледаш това отвън, представяш ли си колко е мощен Божия Дух?

– Той не би напакостил на хората, – сбърчи нос Ради.

– Да, така е, – съгласи се баща му, – тази стихия притиска и гони хората, изпълва ги с мъка и болка.

– Когато приемаме Божия Дух, изживяваме повече от Христос, – възкликна Радо. – В Неговото присъствие има мир и спокойствие.

– Всъщност, – баща му се почеса по брадата, – целта е ….. да представим Христос. Не е достатъчно само да се почувстваме добре за момента, но да станем по-ясен образ на Исус.

Радо мълчеше и разсъждаваше, а баща му продължи:

– Когато предадем живота си на нашия Господ, се превръщаме във фуния, през която Божия дух преминава и докосва околните.

– „Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му…“, – Ради цитира стих от Библията.

– Какво трябва да искаме още от Бога, Който ни е дал толкова много? – попита баща му.

– Да ни помогне, – малко нерешително каза Ради, но след това вдигна глава и повиши глас, – да вдигнем очите си, за да видим онези в света, до които ни е призовал да достигнем ….

Баща му се усмихна и разроши косата му.

Гено имаше съперник, момче като него, което постоянно го тормозеше. Днес Живко отново се бе заял с него.

За Гено това бе много болезнено Той дълго премисляше какво е говорил и какво другият е казал.

Баща му често му казваше в такива случаи:

– Спри да мислиш за това. То може да те унищожи. Дяволът ще надмине себе си, ако продължаваш да се самосъжаляваш и имаш осъдителен дух.

– О, да, – каза си Гено, – дяволът ще плесне ръце самодоволно и ще се зарадва: „Това работи. Превъзходно работи ….“ Не трябва да позволявам ….

Той бе слушал не едно поучение в църквата, където се казваше:

– Бог ни вярва. Той допуска да имаме врагове, но ако реагираме по правилния начин, ще бъде добре за нас.

– Така е, – съгласи се Гено. – Сатана работи чрез нашите врагове, за да ни победи.

Гено закрачи нервно из стаята. Разроши косата си и продължи монолога си:

– Ако реагирам, без да огорчавам Светия Дух, резултатът ще бъде …. моето усъвършенстване.

Той подскочи и възторжено възкликна:

– И тогава не той, а аз ще съм победителят.

Гено се спря и се замисли:

– Живко е използван като оръдие и той едва ли осъзнава това. Тогава какво да правя?

Изведнъж си спомни разговора с дядо си, когато му бе споделил поредното си огорчение:

– Бог иска да се помириш с този Живко.

– Да, но той е ….., – бе спонтанно реагирал Гено.

– Първо се увери, че вината не е твоя. Нали Павел казва: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички”. За това трябва да направиш всичко възможно да се помириш с това момче. Кой знае утре може да станете приятели.

– Трудно е това, – бе казал Гено.

– Помоли се за него, но не Бог да го накаже или да се справи с него, а да бъде благословен.

Родителите на Костадин го заведоха на гости при дядо му. Старецът много се зарадва на четиригодишния си внук.

Когато малкият се настани в скута на дядо си, повдигна ръка и започна внимателно да изучава оплешивялата му глава.

Накрая Костадин въздъхна тежко и попита:

– Дядо, какво е станало с косата ти?

– О, – засмя се старецът, – изгубих я преди години.

Малкият свъси вежди и добави:

– Това е много лошо. ….. Май ще трябва да ти дам малко от моите.

Дядото бе очарован от състраданието на внука си. Прегърна малкото телце и силно го притискайки към себе си.

Тези думи на Костадин накараха стареца да се замисли за Божията безкористна и щедра любов.

„Ние грешим и остаряваме, – помисли си възрастния човек, – но нашият Творец остава млад, защото е неопетнен от тлението на греха.
Божията любов е изобилна. Тя не се колебае и не избледнява“.

Старецът отправи поглед към небето и продължи разсъжденията си на глас:

– За това на кръста Той понесе цялата тежест на греха ни, освобождавайки ни от наказанието, което ни се полага.

Внукът му го изгледа изненадано:

– Кой е Той?

И оплешивелият дядо разказа на малкият Костадин разказа за жертвеното агне, Божият Син, Който понесе скърбите и печалта ни.

Как бе наранен поради нашите престъпления, бе бит поради нашите беззакония и понесе наказанието докарващо нашия мир

Мелодичният звън на точилния камък предвещаваше падането на безброй нежни стъбла, принадлежащи на много цветя.

Колкото и да са красиви, след час-два те щяха да се превърнат в дълги изсъхнали редици.

За да се получи прекрасна, кадифено-зелена ливада, няма друго средство освен косата няма. Тя често трябва да се размахва над избуялите растения.

Тревата е окосена и всички нежни кълнове кървят.

– О, боли, – чува се стон.

– Няма ли край това мъчително физическо усещане?!

– Каква злочестина, каква загуба …..

Цари запустение там, където преди да са цъфтели много цветя.

Изведнъж настъпва благоприятното време за меки и топли дъждове, след което се възцарява нова и неочаквана красота в ливадата.

Така и човешкият живот е весел и безгрижен, докато заиграе ножът на страданието, ножицата на потъпканите надежди и сърпа на смъртта.

Разберете, няма друг начин да се развие нежност, съчувствие, дори характер без да се преминаване под Божията коса.

О, душо моя, покосило те е безжалостно острието, защото те е посетила косата на Царя.

Но ти, човеко, не се страхувай от нея, защото непременно ще последват благодатни дъждове.