Антоанета бе красиво и привлекателно момиче. Русите ѝ коси се разливаха като вълни върху раменете ѝ, а сините ѝ очи блестяха като малки късчета от небето.
Тя не беше надменна. Не се мислеше за нещо по-вече от другите.
Приятелите ѝ я познаваха като дружелюбен и сърдечен човек. Не подминаваше никой изпаднал в беда.
Имаше голямо сърце изпълнено с любов, която отдаваше на всички безрезервно.
Един есенен ден внезапно всичко в живота ѝ се сгромоляса.
В кабинета на лекаря, чу тревожни думи:
– Вие имате рак. Трябва да се подложите на операция.
Живота на Антоанета, сякаш изведнъж спря.
Тя не виждаше красивите есенни багри, с които невидимият художник бе облякъл дърветата и храстите. Не чуваше глъчката и веселия смях край себе си.
Сърцето ѝ бе удавено в море от мъка и безнадежност.
Увещаваха я:
– Ще ти направят операция. Резултатите ще бъдат добри. Не се измъчвай толкова.
Майка ѝ тайно плачеше, но пред нея казваше:
– Тони, не се отчайвай, ще се борим до край, не трябва да се предаваме толкова лесно.
И се усмихваше на дъщеря си.
Антоанета получи подкрепа от много приятели и познати хора. В нея започна да тлее надеждата, че не всичко е безнадежно.
Една зимна утрин Антоанета бе оперирана.
След това лекарят каза:
– Налага се да продължим с химиотерапия.
Когато започна този курс на лечение, дългите руси коси на Антоанета започнаха да падат. На места по главата ѝ се появиха обриви и струпеи, това много ѝ дотегна и тя помоли медицинската сестра:
– Обръснете главата ми. Така ще бъде по-добре, отколкото сега.
Жената се съгласи.
Когато Антоанета вида как падат последните ѝ останали коси на пода, се разплака.
Тогава медицинската сестра седна до нея. След което чистосърдечно и непринудено каза:
– Не плачете! Имате такива хубави очи.
