Posts Tagged ‘коса’

Спри да вярваш на лъжите му

неделя, юни 6th, 2021

Спас отново бе изпуснал нервите си и бе крещял, а сега съжаляваше за своята невъздържаност.

Пламен седеше до него и го разбираше напълно. Те бяха приятели още от деца.

– Как можах? – укоряваше се Спас.

Той чупеше ръце и бе отчаян.

– Разбери, – кротко се обади Пламен, – Те не мислят. Само отговарят.

– За кого говориш? – нервно запита Спас.

– За емоциите, – обясни спокойно Пламен. – Те вземат „назаем“ мисли и така подтикват чувствата ти.

– И какво излиза? – Спас разроши косата си с ръка. – Това, което мисля определя чувствата ми?!

– Твоите емоции се създават и управляват от начина ти на мислене за обстоятелствата в живота си. За това ако искаш да преодолееш емоциите си, трябва да овладееш мислите си.

Спас само леко се размърда, но нищо не каза.

– Лукавият е майстор в насаждането на мисли в ума ти, – продължи Пламен, – а ти ги възприемаш като свои.

– Много пъти съм го чувал да ми нашепва: „Не можеш да преодолееш ниското си самочувствие, нито желанието да се сравняваш с другите“, – призна си Спас.

– „Не можеш да промениш старите си си навици. Трудно ти е да се справиш с депресията“. – продължи в същия дух Пламен.

– Не мога да се освободя от емоционалното си робство, – въздъхна тежко Спас.

– Той може да ти казва много такива неща, дори и под негово влияние да ги изричаш сам на себе си, – ентусиазирано заговори Пламен,

– Какво да правя? – Спас с надежда се взря в приятеля си.

– За да преодолееш всичко това, трябва да спреш да вярваш на лъжите му.

Спас наведе глава.

– Всички тези твърдение може би са били верни за старото ти естество, – въодушевено продължи Пламен, – но то вече е умряло на кръста с Христос. Ти си вече ново създание. Старото премина. Всичко в теб е ново.

Най-щастливият мъж

четвъртък, май 27th, 2021

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.

Живи, а не мъртви

вторник, май 18th, 2021

Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!

Очакваният билет

четвъртък, април 29th, 2021

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

С дълготърпение претърпявайте си един на друг с любов

понеделник, април 26th, 2021

Вечерта беше учудващо тиха. Времето бе се затоплило и Стефан реши да се поразходи.

В парка младеж и девойка се разделиха доста нервно. Сякаш бяха не приятели, а врагове.

Момичето навело глава продължи с бърза крачка към края на парка.

Младежът бръкна в джобовете си и неспокойно закрачи, като се въртеше в кръг край малкото езерце.

Стефан долови напрегнатият му глас:

– Какво си въобразява Надя? Да, признавам, че е толерантна, но не е достатъчно красива, за да ме съблазни.

„Колко е груб, – помисли си Стефан.- Момичето не изглеждаше никак лошо. Не бе от онези глезли дето сами се натрапват и искат само на тях да им се обръща внимание. Какво не ѝ хареса толкова? А може би очакванията му са били съвсем други?!“

Стефан сериозно се замисли.

– С какво право съдя този млад мъж? – каза си той. – Колко пъти съм допускал същата грешка в реалния свят?

Стефан прекара пръстите си по буйните кичури на косата си и продължи своя монолог:

– Какви приятелства съм пропуснал само, защото не съм искал да се откажа от прибързаната си оценка за хората!

Излизането му от дома и срещата с тези млади хора съвсем не беше случайна.

– Ето сега, когато съм приел Исус за свой Господ и Спасител, – продължи да разсъждава Стефан, – аз се отказах от старата си същност, заради това, което съм в Христос. Вече не съм сам, а част от семейството на тези, които вървят по пътя на безусловната любов.

Стефан искаше да настигне младежът и да му каже:

– Ако знаеш какво е направил Исус за теб, нямаше да съдиш Надя. Дори щеше да искаш другите да те възприемат така, както те вижда Той.

Но младият мъж бе изчезнал в мрака.

– Колко е трудно, – въздъхна Стефан, – да се освободиш от желанието да преценяваш и сравняваш, да се дистанцираш от стремежа си да се чувстваш по-добър от другите……

Стефан спря.

– Бог е излял любовта си в мен, но не да я задържам, а да я споделям с другите.

Звездите трепкаха на тъмния небосвод, а Стефан крачеше бодро към своя дом. Той знаеше какво трябва да направи.