Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Петко с възторг оглеждаше от всякъде новото устройство, което получи от дядо си за рождения си ден.

– Не се стреми към материалните неща, по-добре изграждай характера си, – посъветва го баща му.

– Но обществото ни насърчава да преследваме дълга редица от материални притежания, – възрази Петко.

– Трупвай духовни награди, – насърчи го баща му.

– Днес всеки се е ангажирал да търси някакво съкровище, – важно поясни Петко.

– Само не материално богатство или обществено признание, – възпротиви се баща му.

– Че защо не? – повдигна рамене Петко. – Кой не иска да има повече или другите да го признаят?

– Търси Божите съкровища и ги направи крайъгълен камък в живота си, – настоя бащата.

Петко повдигна вежди, но нищо не каза.

– Толкова ли си погълнат от изискванията на ежедневието, че позволяваш светските съкровища да станат твой основен фокус? – възмути се бащата.

– И какво трябва да направя? – попита Петко.

– Промени ежедневния си списък със задачи, като на първо място поставиш общението с Бога, – отговори баща му. – Тъй като светът е измамен и опасен, обърни погледа си към Него. Нека връзката ти с Господа да бъде по-важна от популярността сред твоите връстници.

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.

Хашим бе осъден на смърт чрез обесване, защото бе наръгал с нож 21 годишният Хасан.

На родителите на убитото момче бе казано:

– Вие трябва да бутнете стола, на който убиецът на сина ви стои.

Майката на Хасан твърдеше категорично:

– Няма да му простя. Ще бутна стола под него.

Но колкото повече наближаваше денят на изпълнението на присъдата, толкова повече тя се разколебаваше.

За това си имаше и причина.

На свои приятели и близки тя бе разказвала следното:

– Сънувах сина си, който ме молеше да не отмъщавам, а да простя. ….. Трудно ми беше. И в съня му казах, че не мога … Два дена по-късно пак го сънувах , но той не искаше да разговаря с мен. Бе ми обърнал гръб.

В деня на наказанието, майката на Хасан се приближи до убиеца на сина си и вместо да ритне столчето под краката му, тя се разплака.

След това се обърна към съпруга си е тихо прошепна:

– Свали примката от врата на Хашим.

Изведнъж майката на Хасан усети как тежкият камък в сърцето ѝ се стопи.

Тя му прости, но държавата го осъди на доживотен затвор.