Това бе една невероятна история.

Четиридесет и осем годишен мъж бе обвинен в кражба с взлом. Той бе хванат под една маса в магазин с няколко различни артикула.

Какво странно има в това?

Петър Малачев не бе обикновен мъж, а наследник на голямо състояние.

Какво тъжно произшествие?!

Да имаш такова богатство, а да постъпваш като последния бедняк.

Ние християните не се ли държим понякога така?

Избралите Христос за свой Спасител са наследници на царя на царете, а се хващат от време на време за дребни неща, които този свят може да им предложи.

Копнеем да бъдем приети от хората, въпреки че сме обичани от Този, които ги е създал.

Желаем много неща, без да осъзнаваме, че Отец може да ни даде всички добри дарове.

Какъв се виждате днес? Принц или бедняк?

Това е въпрос на избор.

Бог копнее да изберете да бъдете Негово дете.

Богатството е родител на лукса и леността, а бедността на подлостта и порочността, а двете заедно на недоволството.

Ана бе ненаситен читател. Началото бе положено, когато малкото момиченце държеше първата си книга в ръце.

Любовта ѝ към страхотните истории растеше със всеки изминал ден.

Пораствайки нейните интереси се задълбочаваха и разширяваха.

Ана премина от детските истории към разказите, докато стигна до произведения наситени с напрежение, драма, тайнственост и загадъчност.

Веднъж тя разговаряше с майка си за нов фантастичен роман, който току що ѝ бяха подарили.

– Аз вече знам какво става накрая, – възкликна Ана.

– Как така? Ти още не си започнала да четеш тази книга, – изненада се майка ѝ.

– Много просто, – засмя се момичето, – прочетох последната глава.

– И сега няма да прочетеш този роман?

– Напротив, – възмути се Ана, – исках само да науча как завършва историята. Сега вече мога да се потопя в моментите на напрежение и голямо изпитание, през които преминават героите.

Майката бе шокирана от нарушаването на негласните правила за четене на книги, но в крайна сметка тя успя да оцени и уважи логиката на дъщеря си.

– Ако знаем крайната наша дестинация, – каза си тя, – ние смело ще пътуваме с Христос в настоящето. В Неговото възкресение и възнесение ние виждаме, че победата над греха и смъртта ни осигурява по-добро бъдеще.

Майката се усмихна на себе си и се вгледа внимателно в дъщеря си.

– Четем последната глава на Словото с надежда и насърчение, – продължи хода на мислите си тя. – Те са ни необходими, за да се ориентираме в изпитанията и изкушенията, в ежедневните радости и борби на този живот.

Какви ли не истории се разнасяха в махалата. Дора и Петра попиваха всичко и предаваха нататък.

Скоро новостта, която ги споходи изостри сетивата им.

– Представяш ли си, – каза въодушевено Дора, – тази жена правела чудеса.

– Невероятна е! Излекувала болни от корона вирус, свързвала с хора, които са починали отдавна, откривала загубени предмети, …. – размаха неопределено ръце Петра.

Двете веднага разучиха адреса на офиса, който бе наела и решиха да я посетят. Още на другия ден бяха при нея.

– Казвам се Елеонора, – представи се жената.

Тя носеше маска, но в това нямаше нищо подозрително, никой не бе отменил средствата за защита от корона вирус.

След като им каза някои неща, които им се бяха случили в миналото, печелейки по този начин доверието им, Елеонора предложи:

– Ако ми донесете пари, за предпочитане е бижута, ще ги удвоя за два-три дена.

Дора и Петра изобщо не се усъмниха в предложението и донесоха всичките си бижута и около пет хиляди лева, толкова можаха изстискат от потайните си скривалища.

След два дена двете бяха изненадани. Оказа се, че „жената чудо“ е изчезнала в неизвестна посока.

Дора и Петра бяха като попарени. Тъжна история.

– Сигурно ни е хипнотизирала по някакъв начин, – отбеляза Дора.

– Вероятно е заблуждавала и други хора и след това е изчезвала, – добави Петра.

– Интересно, кой тогава се разпространява мълвата за нея? – попита Дора.

Двете жени се спогледаха.

– Това трябва на всяка цена да се разбере, – ококори очи Петра.

И двете импулсирани от новата идея, хукнаха към махалата да събират нови клюки.

Вали и неспира. Такова време навява само тягостни чувства.

Уж е пролет, а не прилича на такава. Облачна и студена, навяваща обреченост. Дръвчетата изгубиха цветовете си, а ние чакаме плод от тях.

Рангел седеше в стаята и се чудеше с какво да се заеме в такова калпаво време.

Някой позвъни на вратата и той отиде да отвори.

– Здравей, Рангеле, – поздрави го съседа му Нестор. – Да имаш шкурка, че не мога да намеря моята, къде съм я забутал.

– Имам, – отговори Рангел. – Я по-напред влез да се видим …

Нестор искаше да каже, че е оставил работата си и бърза, но последва домакина.

Рангел постави бутилка с вино и две чаши на масата и каза:

– Хубаво е, че си се захванал с нещо в това дъждовно време, а аз съм като вързан. Обичам да работя навън. Тук съм се затворил и ме спохождат едни мисли … не е за разправяне. Просто ми е тягостно.

Двамата се чукнаха за здраве.

– В повечето от нашите домове неотменима част са чудовищата, аз така им викам, – подхвана Нестор приказката.

– Чудовища? – изуми се Рангел.

– Говоря за телевизора,- усмихна се Нестор. – Гледам твоя не си го пуснал. А моята се е лепнала за него и гледа поредния сериял.

– Недей говори така за тази техника. По нея дават научно популярни филми, поучителни истории, …. – Рангел заръкомаха, защото не му идваше друго наум, – все нещо човек може да научи.

– Проблема е, – намръщи се Нестор, – че телевизията е преминала всякакви правила и граници. Погледни, дава ни акъл с какво да се храним, какво и къде да учим, дори и сексуалният ни живот контролира. Оставаме без сън вперили непрекъснато очи в това домашно чудовище.

– Е, – леко удари с ръка по масата Рангел, – Не е необходимо да изхвърляме бебето заедно с водата за къпане. Човек сам трябва да си постави граници относно ползването на телевизора.

– Не само за нас самите, но и за нашите деца, – допълни Нестор.

Двамата допиха чашите си. Нестор взе шкурката от съседа си и тръгна да довърши работата си.

Рангел погледна тъмния екран на домашното чудовище и си каза:
– Няма да го пускам сега, ще взема да погледна казанчето в тоалетната. Жената се оплакваше, че капе.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.