Posts Tagged ‘искра’

Нужно е поддържане

петък, септември 24th, 2021

Тя беше малка звезда, но мечтаеше да помага на хората. Когато чу желанието ѝ, майка ѝ се скара:

– Ти не бива изобщо да се доближаваш до Земята. Огънят ти ще я изпепели.

– Но аз искам да помогна на хората, – противопоставяше се звездичката.

– Е, – примирено въздъхна майка ѝ, – Можеш да им подариш малка искрица, която да възпламени огън в сърцата им.

И звездичката постъпи точно така.

Нейната искра достигна до Земята и запали огън в сърцата на хората.

Людете изправиха глави. Очите им засияха. И те започнаха нещо ново, което не бяха правели преди.

– Ще напишем поезия изпълнена с любов и нежност, – казаха едни.

– Ще издигнем великолепни сгради, – добавяха други.

А трети обещаваха:

– Ще засадим безплодната пустиня.

Мечтите им нямаха чет.

Измина цяла година.

Звездичката забеляза, че много малко от хората се заловиха истински да претворят мечтите си. Повечето от тях забравиха за тях.

Неудовлетвореността се загнезди в сърцето на звездичката.

Един ден тя изплака мъката и болката си пред майка си:

– Запалих милиони сърца, но повечето угаснаха. Навярно искрата ми е била слаба.

– Не тъгувай, – каза майка ѝ. – Ти можеш да запалиш хиляди сърца, но всяко от тях трябва да се постарае само да поддържа този огън.

Безсмислената война

петък, април 9th, 2021

Навън бушуваше буря. Вятърът разкъсваше всичко което срещнеше по пътя си. Нямаше пощата.

Стихията удари с цялата си мощ по прозореца. Стъклото жално издрънча. Рамката не устоя и прозорецът се отвори.

Вихърът нахлу в жилището. Унищожаваше безмилостно всичко, което му се изпречеше.

Клара не помнеше какво каза той …..

Валери бе забравил какво отвърна тя ….

Но двамата стояха напрегнати. Бурята се бе пренесла в техните сърца и бушуваше унищожително.

Той се втурна и веднага затвори прозореца. Тя се усмихна с благодарност.

Двамата се спогледаха. По скулите на мъжа се открояваха бледи капки.

„Какво е това? – помисли си Клара. – следи от нахлулия дъжд или сълзи?“

Валери очисти с ръка прозрачната влага.

– Не съм и предполагал, че можем да се скараме така, – промълви тихо Валери. – Мимолетна искра, а такъв огън ….

– Когато няма любов и уважение, – тъжно се усмихна Клара, – кавгата се превръща в енергично взаимно самоизяждане.

– Звучи ми като канибализъм, – сбърчи нос Валери. – Омразата е сляпа. В такъв момент човек не чува и не вижда другия.

– И какво се оказва? – повдигна вежди Клара. – Душата и тялото не са в съюз с любовта и хармонията. Те стават насилствени съюзници, затворени в тъмница.

Сърцето на Клара се изпълни с топлина. Много ѝ се искаше да чуе птича песен в душата си.

Изведнъж тя осъзна, че влагата върху лицето на любимия бяха сълзи…

Клара сложи ръка върху неговата и стисна здраво пръстите му.

Това бе обещание, за цял живот. Заедно завинаги….

Удареният леопард

сряда, февруари 5th, 2020

unnamedМартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.

Бе пуснал радиото в колата си. Гумите пееха, пригласяйки на звучащата по това време песен.

Умората затваряше очите на Мартин, но той си казваше:

– Още малко и си у дома. Я се стегни. Като се прибереш ще си отспиш на воля. Очакват те два дни почивка.

По едно време Мартин усети, че се унася. Аха и бе готов да потъне в царството на сънищата.

Изведнъж усети удар. Това окончателно го разбуди.

Под колата на асфалта се подаваше някакво голямо петнисто животно. То не даваше никакви признаци на живот.

Ръцете му се разтрепериха. Чувствайки се виновен за станалото, Мартин гледаше ужасен.

Изведнъж младият мъж тръсна глава и се замисли сериозно, след което се запита:

– Интересно как този леопард се е оказал по тия места? Такива екзотични животни няма тук. Може да е избягал домашен любимец …..

Тревогата все по-силно нарастваше у него.

– А може би още е жив и аз по някакъв начин ще мога да му помогна, – искра надежда проблесна в съзнанието му.

Мартин слезе от колата и се насочи към трагичната находка.

Той внимателно приближи животното, страхувайки се да не го ухаше. Внимателно докосна петнистата кожа и… …..започна да се смее неудържимо.

Пострадалият звяр се оказа елегантно палто, което вероятно някоя дама бе изтървала минавайки от тук.

Крепостите

неделя, януари 19th, 2020

images1Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

За да паснеш

сряда, януари 30th, 2019

imagesДимитър загуби жена си. Разболя се от мъка по нея. Боледуването му продължи дълго и го уволниха. Остана без средства за най-необходимото. Заради неизплатени сметки отнеха и дома му.

Въпреки всичко в него бе останала искрица живот, поддържана от вярата му в Христос. И той като Йов не изостави Бога, независимо от всичко, което бе преминало през главата му.

Един ден Димитър застана пред Бога и попита:

– Защо ми се случи всичко това?

Отговор нямаше, но Димитър не изгуби надежда, че един ден ще разбере и това.

Нещо го теглеше навън. Изпита желание да излезе и да се поразходи.

На една от улиците видя работници, които зидаха нова къща. Един от тях с чук счупи една тухла почти на две, а със следващия удар отдели едно по-малко парче от нея.

– Защо я чупиш? – попита Димитър.

– Виждаш ли най-отгоре един малък отвор? – показа работника цепнатината отворила се в стената.

Едва сега Димитър забеляза дупката, която работникът искаше да запълни и само му кимна с глава.

– Опитвам се да придам на парчето тухла определена форма, за да прилепне точно на мястото, – обясни работникът.

Когато Димитър отмина строежа, очите му се напълниха със сълзи.

Сякаш Бог му бе проговорил, отговаряйки на въпроса му:

– Аз те очуквам и оформям чрез изпитанията, през които преминаваш, за да паснеш точно на място в тялото Господне.