Американски математици участващи в проекта GIMPS са получили най-голямото известно просто число. То се състои от 17 милиона цифри. Откритието ще помогне да се получат нови устойчиви шифри.
Новото число се отнася към класа от простите числа на Мерсен. Записва се като 257885161-1 и съдържа 17425170  цифри.
То е било получено на 25 януари на компютъра на един от участниците на проекта GIMPS професор Къртис Купър от Университет на Централна Мисури.
Предното най-голямо просто число е получено през 2008 г. и е съдържало 12978189 цифри.
Простите числа са много интересни не само за математиците, но също така и за обикновените хора, защото те се използват в криптография, като банкови кодове, които са основани на големи прости числа. Колкото е по-голямо простото число, толкова по-устойчив е шифърът. За това има голям интерес към тях.
Проектът GIMPS – Great Internet Mersenne Prime Search е създаден през 1996 г. и представлява мрежа за разпределение на изчисленията, към която може да се присъедини всеки желаещ. Неговата цел е намиране на така наречените прости числа на Мерсен, за първи път описани през 17 век от френския математик Марен Мерсен.
Обикновените прости числа се делят без остатък само на себе си и на единица, а простите числа на Мерсен могат да се представят във вида 2n-1.
Този начин на представяне на простите числа от Мерсен е един добър начин за получаване на повече прости числа, за това ги и изучават.
За практическото приложение не е важно, дали простото число се явява число на Мерсен или не, но математиците така по-лесно намират простите числа.

По времето на Втората световна война пилоти на съюзническите войски летели над района в който живеели примитивни племена. Препоръчано им било да носят въженце в случай на принудително кацане, за да се улесни контакта им с местното население.
Когато се срещнали с местните, извадили от джоба си въженцето и започнали да правят различни фигури на така добре познатата ни игра.
Пилотите няколко пъти трябвало да прибягват към това занимание. Аборигените наблюдавали играта с нескрит интерес, а след това помолили за въженцето и демонстрирали фигурите, които наблюдавали да се правят преди това.

Всеки от нас в този свят има своя собствена задача, своя собствена роля. Можем да си представим света като цветна мозайка, където всяко „стъкълце“ със своя цвят и форма стои на своето място, допълващо общата картина в света.
Разнообразието е прекрасно, защото в основата му лежи животът. В ежедневието ние рядко мислим за това. И често приемаме едни хора за умни и интелигентни, а други за глупави. Но това е грешен подход. Те не са „глупави“, само мислят и действа по различен начин.
Но тук нищо не може да се направи. Хората винаги се стремят да дадят някаква оценка. И човек често забравя, че „другите“, не означава нещо „лошо“. Но така се увеличава взаимната толерантност и интерес.
Разбирането е единствения начин да се намали враждебността, която хората изпитват едни към други.

Не знам дали са щастливци тези, който са се сблъсквали с българското правосъдие преди, но тези които са попаднали под неговите воденични камъни, едва ли им е било много забавно. Освен пристрастността и явния интерес да се защитават интересите на бюрократите, олигарсите и техните слуги, нашите съдии са се отличавали с езуитски садизъм. Създавало се впечатление, че те взимали не само несправедливо решение, но и изнервяли онези, които нямат надеждни връзки с властта. Един от начините да се прави това, са били безкрайните опити за забавяне на съдебните процеси с помощта на многочислени „съдебни механизми“.

Това е можело да се измени само под силен натиск от страна на обществото, но подобни сили май нещо не са се виждали. Да се реформират тези неща е било болезнено и е изисквало повече време.

Такива „белези“ дълго ще развалят бъдещите български съдилища. Един от тях е изключителната дължина на българските съдебни производства. Дори специалистите от Брюксел смятат тази продължителност за дразнеща. Възможно е това да е по чисто обективни причини. Тъй като българските съдии се страхуват да направят грешки и да загубят работата си, предпочитат да протакат и повторно да проверяват фактите. Но за ищците това е малка утеха.

Българите са се научили даже от това да извличат някаква полза. Те се явяват най-активните граждани на ЕС, когато става дума за правата на човека. Сега срещу българската държава се водят около 600 дела заради задържане на дела. И както показва практиката, всичките взети решения не са в полза на София. Средно ищците получават по 10-15 хиляди евро. Трябва да се отбележи, че решенията на Европейският съд по правата на човека се явяват задължителни за България, така че е трудно да се изчисли колко пари губи българското правителство във всичко това. Освен това, „виновните“ съдии формално не носят отговорност.

В София скоро се прие решение, което до някъде реши тези проблеми. Народното събрание прие закон, даващ право на гражданите, при които съдебните дела са забавени поради административна процедура, да поискат финансова компенсация. Едновременно с това били установени и максималните срокове за съдебни спорове, при превишаването им автоматически се дава право за получаване на компенсация. Това намаление на сроковете за разглеждане е два пъти по-малко, в сравнение със съдебните искове в Брюксел, което допринася за изразходването на значително по-малко сили и време, но не решава всички проблеми свързани със съдопроизводството ни, ма какво да се желае още.