Интересни са наблюденията за ролята на жените в Етрурия. В страната, както при повечето държави на траките и техните предшественици, жената е на почит.
И в семейния и в обществения живот етруските жени имали значителна свобода. Омъжената можела да съхрани бащиното или фамилното си име.
Жените притежавали свое имущество. Някои от тях били и високо образовани. Специално внимание обръщали на облеклото, прическата и накитите.
Тези, които не се страхуват от височини, могат да изпитат смелостта си и по друг начин. Предлагам им да се поразходят на височина 1500 метра, като под себе нямат нищо друго освен въздух. Такава екскурзия със сигурност не е за хора със слаби сърца.
Националния парк, разположен на планината Тянмен, се слави с няколко необичайни туристически атракции. Например, разходка по стъклен път в облаците и да се полюбуваш на цепнатина в скалата, приличаща на врата към рая.
Разходката носи романтичното име „Пътя на вярата“ и започва на височина 1430 метра. Дължината ѝ е 60 метра, а ширината само 1 метър.
На туристите с здрави нерви разходката дава не само порция адреналин, но и възможност да се наслади от птичи поглед на прекрасния горски парк.
Призрак може да стане цял град заради фатална човешка грешка. До неотдавна пенсилванския град Централия е процъфтявал, но сега върху него целогодишно се изсипва пепел и въздуха е отровен.
Американския щат Пенсилвания винаги се е славел със своята промишленост и въгледобива. Запасите на въглища тук били достатъчни за много поколения напред. Едно от най-известните хранилища за антрацит през XIX век се намирало в този град.
През 1841 г. в малкото селце „Ревящия ручей“ Джонатан Фауст отккрил механа „Бичата глава“. Така той поставил началото на Централия. Той едва ли е подозирал, че в рамките на 13 години скромното селце ще се превърне в истински град.
През 1854 г. голямата минна компания Locust Mountain Соаl and Iron Company решава да вземе това място и за това изпраща инженера-строител Александър Риа. Той проектирал улиците на населеното място и го нарекъл Центравил. Оказало се, че в Пенсилвания съществува още един град със същото име, и за да не се бъркат в пощенската служба през 1865 г. селището е наречено Централия. След месец то получило статус на град. Появили се училища, болници, църкви, хотели, магазини, театри, барове, поща и банки.
Въгледобивът носел добри пари. Той давал работа на две хиляди човека. Техния живот минавал спокойно и без инциденти. На 17 октомври 1868 г. бил убит Александър Риа. Това убийство било поръчано от тайна организация, която продължила с убийствата като към тях прибавили и палежи на сгради.
След серия от престъпления отново настъпил мир и спокойствие. Но истинският кошмар предстоял.
През целия век от съществуването си в града се натрупали планини от боклук. Промишлените и битовите отпадъци се складирали близо до гробищата.
През 1962 г. по повод на наближаващия празник, посветен на американските войници загинали във войните и въоръжените конфликти, било решено да се разчистят боклуците. За това били наети пет пожарни. Те действали по предварително изработен план. Трябвало да запалят боклука, да почакат докато изгори, а след това да го изгасят. Пожарникарите не се справили добре с работата си. Боклукът продължавал да тлее докато се запалили въглищата в шахтата.
В продължение на 60-70 години пожарът продължавъл да бушува, независимо от усилията да го потушат. Изобилието на въглероден окис и въглероден двуокис сериозно засегнало здравето на местните жители, а недостига на кислород довело до редица заболявания.
Жителите на града започнали да го напускат през 1969г. Някои хора все още хранили слаби надежди за благоприятен изход на разразилия се пожар.
Шахтите продължавали да димят, а гражданите в продължение на десетилетие се престрували, че нищо не се е случило.
Фактът, че Централия се намира на ръба на бедствието станал известен съвсем случайно. Собственикът на бензиностанция Джон Кодимгтон, решил да провери нивото на бензина в подземните резервуари. За целта спуснал сонда, когато я извадил, тя била много гореща. Джон измерил температурата ѝ, тя била 80°С. Новината бързо се разнесла, а жителите едва сега разбрали, че живеят на покрива на кипящ подземен котел.
Кметството признало, че не може да контролира ситуацията. След две години инцидентът привлякъл вниманието на много страни.
На 14 февруари под краката на 12-годишния Тода Домбоски, който си играел в двора, земята се разцепила и се образувала диря с дълбочина 45 метра. Момчето едва не паднало в отворилата се яма, но успяло да се задържи за корените на едно дърво, от където братовчед му го измъкнал.
Да спазваш моралните норми е не само въпрос на етика, а и на ум. Ако един гений си играе с математиката, той не ще се препъва и в аритметиката. Но ако в аритметиката прави грешка след грешка, имам право да се усъмня в уменията му в тази насока.
Изглежда убедително…макар многократно да съм чувал и друго твърдение: „За морала са се придържали слабите, а силните го прегазвали като нищо”.
Такова твърдение е антисоциално.
Ако човек живее без приятел и близки, променя родните си както намери за добре, той е човек без любов и без корен. Биографията му е биография на предстоящото откритие, нищо повече.
Хората виждат славата и парите му, института му, честите му разходки по цял свят, възторжените му ученици и предани почитатели. Виждат красивата му любовница. Всяка нормална жена се досеща, че такъв мъж не може да има любовница. Следователно, всичко това е показност.
Когато някой живее като него, не може да не получи комплекси. Той си няма родина, жена, дете, приятел. Дори ако едно от тези неща не достига, това би умопомрачило всекиго.
Такъв човек болезнено, нетърпимо и непримиримо страда от самота. Иначе не би я крил така дълбоко. Но щом преиграва и показва, че е доволен, нещата за него стоят много зле.
Онзи, комуто всички завиждат, вярват почти за всичко, стремят се да го имат, за да използуват неговите редки качества, е само един тъжен просяк.
Логиката му е друга: „Би ли достигнал той там, където е сега, извисявайки се над всички, ако разхищаваше половината си духовна енергия за нещастна любов, болно дете, неуредена квартира, изостанала родина”?
Разбира се, че не. Ще кажете: „Или-или”. Диалектика. Разсъди сам. Защо ти и аз сме обикновени хора? Понеже сме живели както мнозинството, изразходвайки половината от себе си за земни цели. Направили сме подарък. Не подарък, а влог. Ако нашият начин е бил изгодният, нямаше да бъде обикновен и разпространен.
След десет години ще седим по пейките, докато дойде време за опашката в магазина, а в неделя ще ходим на скара-бира. Внуците тъкмо ще бъдат на голям зор в училище и ще си припомним таблицата за умножение и задачите с условие, за да им помогнем. Ще научим и немски, за да ги изпитваме. Понякога ще бистрим политика с приятелите си в кафенето.
Нормално. Тогава именно ние ще теглим от своя влог. Аз ще има за кого да уча по математика и немски, а ти ще има с кого да бистриш политиката. Всичко, което ще расте наоколо ни, ще си остава наше, нали ти и аз сме изграждали основите му. Нищо, че върху ослепителната фасада не ще има плоча с имената ни. Ти и аз ще си знаем това и то ще ни стига.
И все пак понякога тъгуваме: „Това ли беше целият ми живот, само това ли беше! Нима до края ще си остана все тъй, без име… „
Тази човешка болка е изразена още преди хиляди години в песента за вграждането. Но вграждането се повтаря и повтаря: „Трябва, да бъде зазидан без име и слава, жив човек в темела, за да трае зидът… „
Ако изследователят не е вграден, си остава без влог в общото битие. Ето защо сега е тъжен.
Но, ако има Откритие, той ще направи такъв подарък на хората. Ако Откритие има — да! Едва тогас пустотата ще бъде изпълнена, вместо близките си, той ще дари човечеството. Наместо родина, той ще получи планетата. И ще изтеглил голямата печалба в една лотария, в която милиони губят. Неговото име ще пребъде върху строежа, в който сме вградени ние.
Ами ако Откритие няма? В такъв случай какво остава? Това, от което се е отказал не му достига. Огромната, плътна и без изход самота. Ако си рискувал деветдесет и девет процента от живота си, за да откриеш нещо, без да успееш , като не си дал частица от себе си на другите, рискуваш да останеш глупак. Заслужава ли си?
Известният австрийски художник и портретист от 20 век Joseph Aigner няколко пъти е опитвал да се самоубие.
На 18 години се опитал да се обеси, но това било спряно от незнайно появилия се монах-капуцин. На 22 години отново опитал, но бил спасен от същия тайнствен монах.
Осем години по-късно художникът бил осъден на смърт за политическа дейност. Намесата на монаха смекчило присъдата
На 68 годишна възраст успял да се самоубие с пистолет. Опелото му водел монаха, чието име никой тогава не знаел. Каква е била причината, поради която този човек толкова внимателно е пазил художника, никой не знае и до днес .
Историята не свършва до тук. Когато художникът по някаква случайност се срещнал с монаха, той нарисувал портрета му. Картината нарекъл Хамно. По- късно се изяснило, че с това име наричали тайнствения капуцин.