Кучетата копират мимиките на лицето на някой друг индивид. Този феномен се нарича ‘емоционално заразяване“.

Подражанието на поведението е основна форма на емпатия, когато индивида споделя емоциите на друг.

Да се изучат мимиките на хората и кучетата е сложно, защото те имат различни лицеви мускули.

Ако куче играе с друго куче, може да се види мотивацията и емоционалното състояние на другото куче. Първото имитира израза и движенията на второто.

Кучетата са много по-социални за разлика от котките.

Кучетата могат в известен смисъл също „улавят“ човешки емоции, но не на всички хора, а само на своите стопани, защото много добре ги познават.

Изследователите са убедени, че кучетата повече копират поведението на познати. Средно 77 процента от кучетата са показали „висока степен на емпатия“.

Четох скоро за един съдебен процес.  Историята  ще накара всеки да се замисли относно това в какво вярва и как действа според вярата си.

Това се случило в края на миналия век. Едно селско момче отивало на училище в града, след великденска ваканция. Носело със себе си малко пари, храна и десетина яйца. По пътя момчето било убито и ограбено.

Убиецът бил заловен. Парите били похарчени, храната била изядена, но яйцата били непокътнати.

Следователят попитал убиеца:

– А защо не си изял яйцата?

– Как бих могъл да ги изям, този ден се постеше, – отговорил убиецът.

Колко страшно звучи всичко това.

Какво е всъщност постът? Само ритуал, без вяра? Въпросът има практическо значение, тъй като на убиеца му е било разкрито част от християнството, но не и истината.

Тези, които са го учили на християнство са прецедили комара, но са глътнали камилата.

Църквата и учението ѝ не трябва да се възприемат повърхностно. Действията на човека трябва да бъдат израз на това, което е в сърцето му.

Изразът „летящ като шперплат над Париж“означава да останеш без работа или да претърпиш неуспех.

Съществуват няколко версии за произхода на фразата.

Тя е възникнала в началото на 20 век, когато в много вестници се е обсъждал полета над Париж с дирижабъл „Фленер“.

С течение на времето, изразът навлязъл в говорим език и добил преносно значение. Неясното име на дирижабъла се превърнало в много по-популярно „фурнир“ – „шперплат“.

През 1908 г. известният френски авиатор Огюст Фанер направил демонстрационен полет над Париж, но се сблъскал с Айфеловата кула и е починал трагично. След това известният меншевик Мартов написал във вестник „Искра“: „Царска режим лети към своята гибел толкова бързо, колкото господин Фанер над Париж“.

Този идиом е възникнал през 1987 г. в резултат от грешка при печатането на издание на  вестник „Комсомолская правда“.

Римският папа Лъв X въведе индулгенциите за да покрие разходите за строителтвото на базиликата „Свети Петър“ в Рим. По това време доминиканският монах Йохан Тешел безсрамно търгуваше с индулгенциите във Витенберг.

В църквата на Витенберг проповядваше Мартин Лютер. Той беше много популярен със своето красноречие. Мартин често седеше в стаята си, погълнат в четене на Библията. Лютер се надяваше чрез Писанията да разбера какви трябва да бъдат отношението между хората и Бога.

За римската църква, тези отношения бяха абсолютно ясни. Бог говори на човека чрез папата, а след това чрез епископите и свещениците, назначени от Светия Отец.
Така римската църква си осигури привилегията върху тълкуването на Библията. Нещо повече, във Ватикана си запазиха правото да наказват тези, които, по тяхно мнение, са нарушили библейската норма.

Лютер съвсем не мислеше така. Той отхвърляше всяко такова „посредничество“ между човека и Бога. Мартин вярваше, че източник на вярата може да бъде само Библията.

Той вярваше, че спасение за вечен живот е възможно само чрез Божията благодат, която беше най-висшия израз на мисията на Христос.

Лютер казваше на хората в църквата:

– Божията благодат е дар. Тя не може да бъде спечелена със някакви постъпки или действия. Основната предпоставка за спасението е искрена вяра в Христос, която също е дар от Бога. Но човекът има свободна воля и може да отхвърли този дар.

Жителите на Витенберг, които купуваха индулгенции, когато срещаха Лютер му казваха

– Сега е лесно да се освободиш от греховете си, стига да имаш пари.

Той им отвръщаше с възмущение:

– Вас ви мамят. Бог не опрощава нито един грях срещу пари. За да ви се опростят греховете е нужно  съкрушено сърце и искрено покаяние.

Някой от тях го слушаха, а други го подминаваха и се смееха:

– Нима той знае повече от папата?

Мартин не можеше да търпи злоупотребите, които се извършваха вътре в Църквата. Той крачеше в малката си стая и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се сложи край на тези кражби и незаконни присвоявания. Нямам намерение да вляза в конфликт с папата. Искам просто да изоблича тези грозни деяния, които хвърлят кал върху Църквата.

Той седна, а перото му заскърца по хартията. Думите се редяха една след друга:

„Когато нашият Господ и учител Исус Христос каза: „Покайте се“, Той заповяда целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние.

Тази дума не може да бъде разбрана като отнасяща се до тайнството на самоналожено наказание (т.е. изповед и опрощение) отслужено от свещеника.

Въпреки това, значението ѝ не е ограничено до покаяние в сърцето на човека; защото такова вътрешно покаяние е безполезно освен ако не произвежда многостранно външно убиване на плътта.

Наказанието за грях остава докато има омраза към себето (т.е. истинско вътрешно покаяние), а именно до нашето влизане в Небесното Царство“.

Той повдигна глава и се вгледа в яркия пламък на свещта, след това се наведе и продължи да пише:

„Папата няма воля нито сила да опрости никакви наказания освен онези, наложени по негова преценка или чрез църковен канон. Папата не може сам да опрости вина, но само да обяви и потвърди, че тя е опростена от Бога; или, най-много, той може да я опрости само в случаите запазените за неговата преценка. Освен тези случи, вината остава непростена“.

Редовете се редяха един след друг. Накрая прочете написаното внимателно и номерира отделените пасажи.

Развиделяваше се. Мартин погледна през прозореца и се усмихна.
Денят обещаваше да бъде хубав.

Днес бе 31 октомври, празникът на Вси светии. Когато хората излизаха от църквата се струпаха около вратата, на която бе закован някакъв лист.

Тези, която бяха по- напред започнаха да коментират написаното:

– Вижте, той прави разлика между  „истинската стойност на папското опрощение“ и произвола свързан с „продаването на индулгенциите“.

– Тук пише, че истинското съкровище на Църквата е  най-святото Благовестие и Божията благодат.

– Който и да го е писал е прав, че индулгенциите са незначителна благодат в сравнение с благодатта на Бога и благочестието на кръста.

– Вярно е, че приравняването на проповедниците на индулгенции със значението на Христовия кръст е богохулство.

Хората коментираха написаното не само този ден, но и през следващите. Този ръкопис се преписваше и се разпространяваше бързо.

Много от хората се радваха:

– Най-накрая се намери един смел човек, който се осмели да се противопостави на разпространяването на несправедливостта и неправдата.

Доротея се бе върнала. Радков стана и я пусна да седне на мястото си. Докато тя се настаняваше, той затвори очи. Изобщо не искаше да насърчава бъбривостта ѝ.

– Дин дан, – Доротея прекъсна дрямката му.

Радков отвори очи и вида на масичката пред седалка си  някакъв сладкиш.

– Кексче с бадеми и орехи, – усмихна му се Доротея. – Честит празник.

Радков огледа внимателно парчето. То имаше крехка кафеникава коричка. В пълнежът се виждаха ситно натрошени ядки.

Най- обикновено печено тестено парче, домашно приготвено, но изглеждаше толкова вкусно и съблазнително.

Радков посегна към парчето и отхапа малко. Беше зашеметен от усещанията, които избухнаха в устата му. Вкусът на парчето го върна назад при баба му до старата печка на село. Само при нея бе опитвал такива вкусотии.

– Мм много е вкусно,  – вкусът на кексчето беше пречупило нещо във него и той отново се чувстваше като малко момченце.

Раданов се наслаждаваше на вкуса на парчето. Изразът на лицето му и мучащите звуци, които издаваше, говореха за удоволствието, което изпиташе.

Той извади книжата си от куфарчето и опита да се съсредоточи върху тях, но мислите му бягаха към вкусното парче, което му бе дала тази жена.

В началото, когато я видя да се насочва към мястото до него изтръпна. Тогава се разбунтува в мислите си: „Как могат да качат в първа класа такава селянка!“

Жената се опита да му разкаже нещо, но той ѝ обърна гръб. Едва след като жената излезе и се върна малко по-късно положението се промени.

Раданов съжаляваше, че толкова грубо се бе отнесъл към нея. Сега беше благодарен на тази дребна женица, която му бе доставила толкова радост и то на празник, на който той щеше да бъде отново сам без близки, роднини или приятели.