Всеки иска да изявява своите таланти. Лесно е да се седнеш на дивана и да мислиш за себе си като талант, труден е въпроса как да изявиш това, което имаш.

Всеки народ си има свои определени таланти. Талантите това са отлични способности, които се разкриват с придобиването на опит. Те могат да бъдат дадени по рождение, но без тренирането им, не могат да бъдат изявени.

Композиторът Шаински постоянно е повтарял, че неговия „успех е ежедневен труд и нищо повече“. Едисон е казвал, че успеха е 99% труд и 1% талант.

Родителите направляват детето си, но Божия дар е свързан със свобода на избора. Независимо какво ще избере детето свой собствен път или насоката на родителите си, той ще изяви талнтите си, но за това е необходимо да прекара много време за изграждане на умения, навици, майсторство и овладяване на необходимите знания.

Родителите на Брамс били много странни, но много щастливи.
Когато бащата на Брамс се оженил бил на 24 години, а майка му Хенрике Христиане Ниссен, малко преди сватбата навършила 40 години.
Освен това тя накуцвала. Единият ѝ крак бил по-къс от другия и имала много болезнен вид.
Въпреки всичко бащата на Брамс, Йохан Якоб направил добър избор.
Техният съвместен живот бил доста успешен и почти 40 години те живели в любов и съгласие. Били щастливи и весели до смъртта си.

За да имаме психичното здраве, трябва да съсредоточим ума си върху правилните неща.
Помислете си за Исус. Ако искате да станете като Него, трябва да попълните вашите мисли с Неговите.
Давате ли си сметка какво ни учи светът, че е добро? Всичко в света ни учи да мислим за себе си и за никой друг. Но Исус е мисли противоположното на това, че е по-лесно да се мисли за другите.
Помислете за вечността „Каквото око не е виждал, ухо не е чуло, и на човешко сърце не е предполагало, което Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Коринтяни 2: 9).
Когато започнем да се фокусира върху истини като тази, всичките ни проблеми ще изглеждат малки в сравнение със славата, радостта и удоволствието от нещата, които очакваме с нетърпение във вечността.
Умът ви е най-голямото бойно поле. Помолете Бог да ви помогне да направите правилния избор за всеки ден. Хранете се редовно с Божието Слово, освободи съзнанието си от разрушителните мисли и да запълни ума си с Исус, грижата за другите, и очакването на вечността.
С това се печели битката.

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Този път Ема облече по-семла рокля. Купи  голям букет рози. Звънна на вратата и когато госпожа Донева ѝ отвори, тя само кимна, промуши се покри нея, и влезе в хола. Известно време двете се гледаха втренчено.

– Донесох ви цветя, зная, че предпочитате шоколадови бонбони, но така реших. – каза Ема.

– Благодаря, – почти приветливо каза Димова.

– Майка ми ме е учила, никога да не отивам на гости с празни ръце. Тя не блести с голям интелект, но има добри маниери.

– Радвам се да го чуя, – каза студено Димова.

– Да минем направо към въпроса, – каза предизвикателно Ема, – без да губим време в любезности.

Димова само кимна. Ема прочете в очите ѝ безпокоиство и напрегнатост.

– Питахте ме за какво си говорим със сина ви, когато сме заедно, – започна войнствено Ема. – Говорим си за мен и за него, за това кой с какво се занимава. Чудим се какво ще вечеряме и как да го приготвим…. Всички тези неща са много важни за мен, колкото и тези, които вие смятате, че са важни, като литература, музика, изкуство. Питали сме се какъв е смисъла на живота….

– Така ли? И какъв е той според вас? – попита Димова подигравателно.

– Това е една безкрайна дискусия…

– Хм.

– Вижте в живота на сина ви има много хора, които са на неговото интелектуално ниво, но той се влюби в мен. Аз съм това, което той иска, със всичките ми недостатъци и мисля, че трябва да го приемете.

– Ами приятелите му, как ще общуваш с тях?

– Всъщност, доколкото знам, той няма много приятели. Прекалено е затворен. Вие сте могла да му помогнете, когато е бил малък, но сте била много заета. Предполагам, че ще успея да му помогна в това.

Димова поклати глава  уклончиво.

– А твоите приятели, Александър разговаря ли с тях?

– Не е срещал много от тях, не съм казала на никого за него, дори семейството ми не знае.

– И все пак мисля, че ако решите да сключите брак, – въздъхна Димова дълбоко, – ще направите голяма грешка.

– Знам, че не съм на интелектуалното ниво на Александър и никога няма да бъда, но мисля, че това няма значение. Мога да правя много други неща, които той не може, така че ще се допълваме взаимно.

– Доста смело.

– Ние ще се оженим. и освен това искаме да присъствате на сватбата ни, не че много желая това, но синът ви ще бъде много наскърбен, ако не дойдете.

– Не мога да дам благословията за брака ви, – изръмжа почти през зъби Димовя.

– И какво ще постигнете с това, – засмя се Ема. – Синът ви  ще се ожени за мен, но ще бъде нещастен, защото вие няма да присъствате на сватбата му и много трудно ще ви го прости. Ако наистина не дойдете, ще зная, че сте подла и отмъстителна, но това ще разбере и той, а вие не искате това нали? Все пак той ви обожава. Изборът е ваш.

Последва дълго мълчание. След това Димова плесна с ръце и каза:

– Добре казано. Може да не сте много образована, но не сте глупава. Сега съм уморена, бих искала да помисля.

Ема тръгна с уверена крачка към вратата.

След два дена, Александър ѝ занесе бележка пъхната в плик. Ема с треперещи ръце отвори бележката. Там с много красив почерк, бе написано съгласието на госпожа Димова, да присъства на сватбата им.