Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Глупаво е да отлагаш нещата, които трябва да свършиш. За съжаление това се е превърнало в истинска чума в съвремието.

Драган бе млад човек. Той не можеше да си намери работа, защото повечето предприятия, цехове, фирми бяха затворили вратите си заради множеството заболявания между хората.

Драган всеки ден си задаваше един и същ въпрос:

– Какво да правя?

Беше привечер, улицата се осветяваше от уличните лампи, а наоколо тегнеше тишина. Драган седеше в стаята си и размишляваше:

– Колко е трудно да се принуждаваш да правиш нещо важно и належащо! А какво би станало ако някой постоянно ми напомня, че това трябва да го направя непременно и да не го оставям за по-нататък?

Така у него се зароди идеята да пише съобщения, с които да информира хората, че е време да се захванат с нещата, което отлагаха.

Драган осъществи замисъла си. Той имаше клиенти, за които дисциплината бе проблем. И честно казано те не бяха малко.

Един ден негов клиент му благодари:

– Признателен съм за помощта ви. Издържах труден изпит, благодарение на постоянното ви напомняне, че трябва да седна и да уча.

Така Драган се превърна в жив будилник.

Може би трябва да се събудим за много проблеми, които игнорираме. Трябва ли да чакаме, някой да ни подтикне към това?!

Живееше някога един беден човек. Той не се оплакваше от нищо и се радваше на малките неща.

Светът край него бе жесток и безмилостен. Беднякът имаше една мечта, да промени този свят.

Един ден му хрумна идея:

– Ще започна да разказвам на хората истории, – каза си той. – Може би чрез тях ще събудя желанието за добро и те ще станат щастливи.

Мъжът седна на площада и започна да разказва.

Възрастни, младежи и деца се спираха да го слушат за малко, а после си тръгваха. Беднякът знаеше, че за един ден няма да може да промени света, затова постоянстваше.

Всяка сутрин той заставаше на едно и също място и разказваше. Хората, които се спираха да го слушат намаляваха. Някой дори му се подигра:

– Този не е на себе си.

Но той продължаваше да разказва истории за любовта, чудесата и доброта.

Мина време и вече никой не се спираше да го слуша. Това не го обезкуражи. Той затвори очи и продължи да разказва своите истории.

Една вечер някой го дръпна за дрехата и разказвачът отвори очи.

Пред него стоеше млад човек, който подигравателно го попита:

– Не виждаш ли, че никой не те слуша? Защо си губиш времето?

– Обичам хората – отговори разказвачът – и бих искал да са щастливи.

Младежът се засмя:

– И какво стана? Чуха ли те?

– Не.

– Тогава защо продължаваш? – гласът на младежа бе пропит със съчувствие.

– Ще разказвам истории до края на живота си. Преди исках да променя света, а сега разказвам, за да не може светът да промени мен.

Въпреки студа, вън грееше слънце. Стефка държеше в ръце първата си рожба. От нея се изливаше безгранична любов към малкото. Тя забравяше всичко заради бебето.

С последни сили се бореше със съня, само и само да наблюдава как детето ѝ спи. Докосваше едва наболата косица и леко допираше пръстите на дъщеря си.

– Никога до сега не съм изпитвала подобно нещо, – казваше си Стефка.

Когато малката Мария бе на две седмици, Стефка бе в детската стая.

Люлееше я на ръце и се наслаждаваше на близостта с това малко същество. Целуна я по главичката и промълви:

– Не мога да повярвам, че имам такова красиво момиченце. Тя е моя, цялата е моя!

Тогава младата майка дочу тих глас:

– Не, моя е, Стефче. Тя ми принадлежи. Аз я направих и тя е моя.

Стефка коленичи с бебето на ръце и наведе глава.

Когато прие Исус Христос за свой Господ и Спасител, за нея това бе по-скоро някаква абстрактна идея, но сега ……

– Да, – каза тя, – едва днес разбирам, че ако вярвам в Теб, всичко, което имам, включително и скъпоценната ми дъщеря, Ти принадлежи. Моята любов към Мария е само капка в сравнение с това, което Ти, мисли за нас.

Тези размисли я разтърсиха.

– Не съм сама като родител, – продължи Стефка възторжено. – Имам прекрасен пример за бащинство от Бога. Да бъда майка за мен е голяма радост, но най-голямото щастие, което ми е дадено, е личната ми връзка с Господ.

Погледна малката си рожба и добави:

– Преди да имам Мария, никога не съм падала на колене, за да принеса на Господа най-голямото си съкровище. След като станах родител, разбрах какво е любов.

И тъй като любовта е определение за Бог, ние разбираме всъщност кой е Той.

Слънцето весело надникна през прозореца. Кирил се протегна в кревата и си каза:

– Чувствам, че заслужавам повече. А защо не пари, материални придобивки, ….? – унесе се той в мечтите си.

Охо, почакай млади човече? Бъди нащрек! Алчността е фина и незабележима. Тя може така да обсеби сърцето ти, че даже да не я забележиш.

Неохраняваното сърце е силно податливо на това изтощително заболяване. То е трудно се диагностицира, особено при самодиагностика.

– Ще ми разправя Слави, че животът не се състоял в изобилието на живота, – Кирил отхвърли завивката и се усмихна на слънцето. – Нима хората са глупави?! Днес почти всеки мисли, че животът им се определя от техните вещи и придобивки.

Кирил бе чул някой да му казва:
– Да бъдеш „богат“ ,означава да си щедър към нуждаещите се и бедните. Алчният човек е този, който има, но не дава или ако дава то е съвсем малко. Щедрото даване ще те освободи от хватката на алчността. За това давай на драго сърце, без да се скъпиш.

– Защо си спомних точно тези думи тази сутрин?! – възкликна Кирил. – Нима наистина съм алчен? …. Щедро даване….. А защо да не опитам? Така мога да зарадвам някого. Би било добре. И на мен ще ми бъде хубаво.

Увлечен от тези мисли, Кирил се облече и излезе. Той имаше чудесна идея и бързаше да я осъществи.