Posts Tagged ‘зрение’

Благодари преди да заспиш

сряда, януари 13th, 2021

Нощта отдавна бе притихнала над земята. Гаснеха и последните светлини в прозорците. Студът намерил терен да се развихри, скова всичко и дъждът се превърна в сняг.

Методи лежеше в леглото, но не можеше да заспи. Спомените го връхлитаха един след друг.

Чу баща си как го съветваше:

– Преди да си легнеш благодари.

– За какво да благодаря, в последно време само неприятности, загуби и злополуки? – възпротиви се Методи.

Той чу отново спокойния глас на баща си:

– Благодари, че имаш дом, какво да ядеш, къде да легнеш, че имаш приятел …..

– Какво толкова, това на всеки се полага, – възрази Методи.

Неумолимият глас от спомените продължи:

– Благодари, че виждаш светлината, защото много са лишени от зрение и не я виждат. Благодарен бъди, че чуваш, за това са необходими здрави уши. Имаш два крака, с които ходиш, където искаш, но много са приковани към инвалидния стол или безжизнено лежат в кревата, вперили поглед в тавана.

– Животът е пълна бъркотия и не всичко става както го желая …… , – недоволството на Методи се превърна в мърморене.

– Спри и оцени това, което е сега и тук. И преди да затвориш очи и да потънеш в царството на сънищата кажи: „Благодаря ти , Боже!“

– Да, прав си. Всичко идва от Него, – тихо прошепна Методи. – Благодаря ти Господи!

Правилните очила

събота, май 23rd, 2020

Зной и пек. Какво могат да правят две възрастни жени по това време, освен да стоят под ореха на сянка и да си бъбрят.

– Не мога да чета надписите по телевизора, – оплака се Пена.

– Ти мани, ми аз на разстояние два метра не мога да разпозная никой, – пригласяше ѝ в оплакването Мита.

– Нуждаем се от подобрение на зрението, – тежко въздъхна Пена.

– То в къщи имам очила, ама за какво ми са?

– Как за кво ти са? Ще виждаш по-добре с тях, – укори я Мита.

– И кво виждам? Дупката на дивана, кога река да седна на него. Или колко мързелив е станал стареца, а не се усещам, че вече му е трудно да работи.

– То и аз гледам нашите внуци, вече тинейджъри, само си губят времето, но не забелязвам, че растат.

– Тва е, ние гледаме само на грешките и бъркотиите около нас, – поклати глава Пена.

– Ами нашето „допълнително“ зрение като почне да сравнява, – изпъшка Мита. – Тоя имал хубава къща, пък оня нова кола. Децата на еди кой си са били по-възпитани от нашите. Гледах вчера как Цецо цъкаше след Дафина на Гочо.

– И как няма да я заглежда, – възкликна Пена. – Тя е стройна и красива, умее да се облече ….

– То убаво, ама като се повлечем да критикуваме и сравняваме, току започваме да се оплакваме, – отбеляза Мита. – Нема мир, нема радост.

– Така е, коги не гледаме на Господа, тъй стая. Да знаеш, само Той не се променя.

– Ако гледаме към Него, дали виждането ни ще се оправи? – попита Мита.

– С Неговите очи виж дам само доброта, любов, … – призна си Пена.

– Да даде Бог, да гледаме нещата през очите Му, та да виждаме само доброто и ценното, в което ще се превърне човека ни насреща.

Бабешки приказки, ама май има истина в тях.

Страхът

неделя, юли 28th, 2019

imagesБързо се спускаха през нощта с 200 мили в час. Миро бе опитен пилот. Той обичаше всяка част на тази метална двумоторна птица. Не веднъж я бе разглобявал, смазвал и сменял износените части с нови.

Независимо от положението, Миро се усмихваше и изведнъж възкликна:

– Ей, Тома, нима това не е страхотно?

Спътникът му мълчеше. Докато самолетът бързо пропадаше в облачното още не разсъмнало се небе, Тома се опитваше да си спомни всеки Библейски стих за случая, но сякаш някой бе изтрил паметта му. След това премина към изповед на всяко нещо, което неправилно бе извършил до сега в живота си.

А Миро сякаш не бе в критична ситуация. Той си подсвиркваше и си пееше, все едно караше колело в парка.

Тома погледна с копнеж през илюминатора, но бялата пелена на мъглата плътно бе обвила машината и нищо не се виждаше.

Освен мъглата през невидими пукнатини се процеждаше вледеняващ страх, който се подчертаваше невидимото и неизвестното.

Тома целия се тресеше, а в ума му страхът шептеше:

– Ами ако …. какво ще стане?

Това освободи парализираща отрова в Тома и не след дълго съмнението започна да притъпява зрението му.

Станеш ли жертва на такава атака, страхът не проявява никаква милост. Скрит в сенките на всеки възможен ъгъл, той заплашва да отрови вътрешния ти свят и външния ти баланс.

Страхът дебне уязвимия момент и след това избира ключалка, която пази сигурността ти. Щом влезе вътре, бързо се превръща в двигател на оформящата се психическа бъркотия. Прогнозата за възстановяването не е никак радостна.

Но 27 Псалм съдържа необичайно ефективен антидот:

„Господ е светлина моя и избавител мой. От кого ще се боя? Господ е сила на живота ми. От кого ще се уплаша?“

И накрая затръшваш вратата пред лицето на страха и му казваш:

– „Сърцето ми няма да се уплаши …… И тогава ще имам увереност“.

Възможно ли е сега студеното облачно време да помрачи твоите хоризонти? Тогава дай място на Господа и се отпуснете за промяната.

Бог никога не пропуска писта, когато има ужасна мъгла. Но си сложи предпазен колан, приятелю, защото кацането може да стане малко грубичко.

Работа в екип

четвъртък, май 16th, 2019

imagesСтамен много обичаше дядо си. Често се навърташе край него и му задаваше многобройните си въпроси, заради които другите често го отбягваха. Но старецът добродушно изслушваше внука си и винаги успяваше да намери правдив отговор на този малък любопитко.

Днес Стамен бе наблюдавал няколко гейма на волейболен турнир. Той забеляза щастливите лица на победителите, но искрено съчувстваше на победените.

Видя дядо си и веднага изтича при него. Пороят от въпроси не закъсня и заваля с пълна сила.

– Дядо, защо някой тимовете успяват, а други не?

– По пътя към върха на испанските Пиренеи живее красив, но неуловим планински козел. Възрастни планински кози често ловуват там, но без особен успех, – започна обясненията си старецът от далече.

– И защо не успяват? – веднага попита малкият любопитко.

– Старият козел си има другар. Млад козел с добро зрение, отличен слух и достатъчно необходимо обоняние, който го следва навсякъде. Ако ги налетят врагове, младият веднага предупреждава стария и то много по-рано.

– Чудесно е тогава да бъдеш с някого, който може да ти помага, – възкликна Стамен.

– Ето още нещо интересно, – дядото реши да заинтригува още повече внука си. – Носорогът е едро животно. То развива невероятна скорост. И въпреки че има лошо зрение е безстрашен спрямо враговете си.

– Той също ли има другар, който му помага, та е толкова смел? – веднага попита Стамен.

– Да, така е, – потвърди дядото. – Браво, този път сам се досети.

– И кой му помага? – започна да подскача Стамен около дядо си.

– Кожата на носорога е пълна с буболечки, които са деликатес за една малка птица, която се движи по гърба му.

– И? – нетърпеливо попита Стамен.

– Птицата има силно зрение и когато усети опасност, бие тревога, с която предупреждават носорога.

– Еха! Това просто е невероятно! – извика възторжено Стамен.

– Ако искаш да живееш пълноценен живот, – дядото погали внука си по главата, – трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– Ясно, човек не трябва да ходи сам! – Стамен си бе вече направил извода.

– Талантът печели отделни игри, но работата в екип съчетана с интелект побеждава в първенства и шампионати, – подчерта старецът.

Слепота

петък, май 3rd, 2019

imagesПак заваля. Вятърът подгони облаците, но те се изляха, преди да бъдат отнесени на някъде. Кирил и Данчо бързаха да се скрият, докато отмине пороя.

Обувките им джавкаха, но това бе най-малката беда. Бяха излезли само за малко, а вятърът задуха изненадващо, последва и силен дъжд, който ги свари неподготвени.

Успяха да се вмъкнат във входа на близкия блок. Засмяха се и плеснаха десните си ръце.

– Успяхме! – извикаха двамата в един глас.

А в същото време си спомниха как необмислено бяха излезли, без да предвидят внезапните аномалии на времето.

– Мисля, че всички страдаме от слепота в определени моменти от живота си, – отбеляза Кирил.

– Случва се да сгрешим и да неоценим правилно нещата, но това прави ли ни слепи? – попита Данчо.

– О, съвсем нямах предвид физическата слепота. Ние страдаме от духовна слепота, – уточни Кирил.

– Духовна слепота? – недоумяващо вдигна рамене Данчо.

– Да, ние сме духовно слепи от момента, когато първите човеци Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, – обясни Кирил. – Човечеството стана сляпо за Божията слава и Неговите творения.

– Но … – опита се да възрази Данчо.

– Ние станахме слепи за присъствието на Бога и проявлението Му около нас, – започна да обяснява Кирил. – Затваряме си очите за факта, че Той идеално подхожда към нашите несъвършени сърца.

– Чувал съм, че на слепите хора им се изострял слухът. Тогава ….., – не довърши Данчо.

– Един ден всеки от нас поотделно чува Исусовия призив, – каза Кирил.

– Като силен глас ли? – недоверчиво ококори очи Данчо.

– Първоначално това е като шепот и ние си казваме, че това ни се е сторило.

– И когато разберем, че това не е станало случайно….?

– Казваме: „Да, Господи“. Пелената пада от очите ни и ние проглеждаме.

Данчо започна да осъзнава за какво говори приятеля му, но в него се таяха още съмнения.

– И какво излиза, поради това, че слухът ни е станал по-чувствителен, в даден момент започваме да развиваме духовно зрение?!

– Ние виждаме света по нов начин, чрез очите на Бога, – уточни Кирил. – Тогава откриваме как Той работи около нас.

– А ако се огледам в огледалото и все още не се виждам като красиво Божие дете? – Данчо обичаше да се противопоставя и тогава, когато бе вече убеден в противното.

– Тогава поискай от Бога очи, за да разбереш как той Те вижда, – Кирил се засмя и потупа приятеля си по гърба. – За Него ти си прекрасен и великолепен.

Дъждът беше поспрял и двамата решиха бързо да прибягат до домовете си. Кой знае дали няма пак да се излее, но този път неспасяемо?!