На Чако Надеев му предстоеше командировка. Това бе неочаквано пътешествие из страната, през което ученият щеше да сподели откритията си през последните 40 години.
Предстоящата среща с много хора го въодушевяваше, но и много притесняваше. Не знаеше дали ще може правилно да предаде идеите си на слушателите, а за него това бе много важно.
В един от градовете пристигна късно. Показаха му хотел, който външно бе с неповторим блясък и красота.
Портиерът му подаде ключа и той се отправи към стаята си.
Когато влезе забеляза, че стаята бе малка. В нея имаше легло, шкаф и баня.
– Всичко е много малко, – каза си Надеев, – но това няма значение.
Очакванията му бяха много по-големи, особено като видя фасадата на хотела, но реши да остави нещата така, без да търси сметка за нараненото си самочувствие.
В този град ученият се задържа цяла седмица. Хората бяха много заинтригувани от това, което им разказваше и всеки ден тълпите към читалището, където се събираха, се увеличаваше.
Чако забеляза, че персоналът на хотела го гледа много озадачено, но той нямаше време да разбере какво става, вън го чакаха хората, жадуващи за нови знания.
И така всичко продължи до края на седмицата, когато трябваше да напусне хотела.
В последния ден, той предаде ключа на портиера и го покани:
– Елате да видите, дали нещо не е откраднато или взето.
– Какво говорите, – усмихна се портиерът, – вие не сте такъв човек.
– Все пак ви моля, елате и проверете, докато не съм си тръгнал, – настоя Надеев. – Не искам после да има приказки зад гърба ми.
Когато се качиха в стаята, портиерът отвори шкафа и продължи напред.
Оказа се че ученият бе прекарал цяла седмица в преддверието на голям луксозен апартамент с панорамен изглед към града.
Когато разбра това, Надеев бе шокиран.
– Не знаехте ли? – попита учтиво портиерът.
„На мен и на ум не ми бе дошло, че това е само едно преддверие, – мислеше си Чако. – Та аз съм спал на шкафчето за обувки и си мислех, че това е легло. А шкафа не смеех да отворя, дори дрехите да си окача! Колко глупаво положение“.
Но Надеев само се усмихна на портиерът, а когато последният го остави, седна и заплака. Той съжаляваше за изгубената възможност да живее в комфорт.
Колко пъти всеки от нас е стоял в преддверието и не е посмял да отвори вратата към истинското, което е било приготвено за него.
