Posts Tagged ‘зеленчук’

Изправи се срещу врага си

понеделник, декември 28th, 2020

Баба Дона имаше малка градина в задния си двор. Там тя засаждаше любимите си зеленчуци. Всяка сутрин старицата наглеждаше градината си и с интерес наблюдаваше какво расте в нея.

– Я гледай ти, краставичките ми са наболи, а чушките вече имат цвят. Доматите имат малки плодчета, ще ядем тази година хубав плод.

Тя поливаше редовно растенията и ги плевеше, но не можеше да спре натрапниците, които нарушаваха границите на градината ѝ.

Хората в квартала ѝ се възползваха от това, че градината бе без ограда и изхвърлиха боклука си в нея. Грозно и отвратително бе да се виждат всякакви отпадъци и нежелани домакински вещи, разположени около красивите ѝ процъфтяващи зелени растения.

Видеше ли ги отново в градината си баба Дона взимаше бастунчето си, обикаляше квартала и викаше на хората:

– Елате и си приберете боклуците, моята градина не е сметище…….

Малко смешно изглеждаше от страни, как старицата размахва бастуна си и заплашва, но колкото и странно да бе, боклуците поне временно изчезваха от градината.

Тази история ми напомня на нещо много познато.

Помислете си, колко често дяволът идва да изхвърли боклуците си на ваша територия?!

Тогава имаме властта да му заповядаме в името на Исус да си вземе боклука и да напусне семейството ни. Той ще си отиде, защото сме били овластени, да можем да го правим.

Няма нищо, което дяволът да е откраднал от нас, което да не можем да си върнем обратно, ако горещо се молим и упражняваме властта си като дете на Бог.

Днес, когато сме застрашени от болести, загуба на работа, страх и тревога за утрешния ден, ви насърчавам да изградите защитна молитвена стена около себе си, семейството си, приятелите си, съседа си, града си и страната си.

По-полека

петък, юли 10th, 2020

Не е престъпление да си беден. Бедата е, когато си мързелив.

Стойчо бе ленив. Единственото, към което се стремеше, бе да не се напряга и да не прилага много усилия. Бе чувал от дядо си:

– От работа човек не става богат, а гърбат.

Стойчо обичаше сутрин да се излежава до късно. Жена му, леля Дона, по три пъти най-малко идваше да го събуди.

Тази сутрин горката не се сдържа и изнесе завивките му навън. На Стойчо му стана студено и започна да мърмори:

– Голям шеф се извъди. Не даваш на човека да си почине малко……

– В гробищата е почивката, – извика леля Дона. – Там ще пише: „Тук почива Стойчо“. Я ставай, че има работа в градината. Зимата от къде ще вземем зеленчук и плодове?

– Господ се грижи за всички, – подвикна ѝ Стойчо. – Няма да умрем гладни.

След това се надигна от кревата, обу си скъсаните обувки, които използваше за работа и се затътри сънливо навън.

– Айде, че ще мръкне, – опяваше още по-висока леля Дона.

– Не бързай толкова, по-леко я карай, – усмихваше се Стойчо. – Ще остарееш бързо.

Те не могат повече да чакат

неделя, юни 30th, 2019

unnamedТодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!

Не казвай никога

вторник, юни 25th, 2019

R17310Uma_rri_naN95467Драган бе добър съпруг и баща. Майстореше в къщи  какво ли не. Всичко му се отдаваше. Но имаше нещо, с което не се залавяше и за което казваше:

– Всичко мога да правя в къщи, но не и да готвя. Това не е мой специалитет. Никога няма да се захвана с това.

Как се случи, никой не разбра, но един ден Драган сам пожела да напазарува продукти от близкия супермаркет и да приготви обяда.

Мая само възкликна:

– Чудесно! Готвя вече от толкова години, а сега си намерих и заместник! Готова съм да изям всичко, което приготвиш.

След като Драган влезе в кухнята, се чу дрънкане на тенджери, чинии, … След около час той предложи печено парче пилешко пред Мая и я помоли:

– Виж как е на вкус, става ли за ядене?

Жена му не искаше още от началото да го обезкуражи, затова преглътна малко парче от пилето и каза твърдо:

– Да.
Започнаха да се хранят. Драган забеляза, че Мая поглъща с апетит зеленчуците около печеното, но повече не посегна към пилешкото.

– Защо не хапваш от месото? – попита я той.

– Това пиле има странен вкус и интересен вид, – отбеляза Мая.

– Това е така, защото …… е свински котлет, – поясни Драган.

И двамата избухнаха в смях.

Когато се опитваме да помагаме на другите, ние биваме благославяни изобилно. Бог ни изпълва с желание да постъпваме по този начин по-често.

Това е акт на служение. Нещо, което може да ни изглежда съвсем просто, се превръща в духовно празненство.

Вие пирували ли сте в последно време?

Изменения с времето

четвъртък, януари 17th, 2019

imagesСлед като завърши гимназия, Трифон замина в големия града, за да продължи образованието си в университета. Той бе много развълнуван от факта, че ще бъде свободен.

– Сега на никого не съм длъжен да обяснявам защо правя така или иначе. Но сега ми се пада и по-голяма отговорност. Ако сгреша и взема неправилно решение, за последствията не мога никого да виня.

Периода до Новата година за Трифон бе време за приспособяване към новата обстановка, в която колкото и да е странно изискванията към него не намаляха, а се увеличиха.

Сега бе време да докаже, че е голям и способен да води самостоятелен живот. Запретна се здраво и не изоставаше нито в учението, нито в обществените мероприятия, който ставаха в града. В началото не му бе леко, но свикна.

Наближиха празниците по Нова година и Рождество и Трифон се радваше:

– Сега родителите ми ще видят колко съм се променил. Дали ще се радват, че съм станал по-самостоятелен и по-отговорен за постъпките си?

Усмихнат, пълен с оптимизъм Трифон прекрачи родния праг.

– Тито, – извика майка му като го видя и го прегърна.

След това погледна към обувки му, на една от които се бе лепнало малко кафяво листо и веднага нареди:

– Обувките в антрето! Кога ще да се научиш с мръсните обувки да не влизаш в стаята?

Трифон не искаше да влиза в конфликт с майка си, за това отиде в антрето и се събу.

Когато се настани на масата грижовната майка веднага му предложи пълна чиния, от която се вдигаше приятна миризма на задушено със зеленчуци.

– Е, как я караш там? – започна майка му с въпросите си. – Успяваш ли да разбереш какво преподават или се заплесваш и не внимаваш? Закъсняваш ли вечерно време? Храниш ли се редовно? …

„Горката ми майка, – помисли си Трифон, – тя не може да разбере, че не съм онова малко момче, което отлетя преди няколко месеца от дома ѝ. Дори не забеляза, колко много съм се променил“.

След въпросите си, на които не бе дочакала да ѝ се отговори майка му започна да разказва за баща му, неприятностите в работата си и новите промени, които бяха направили в двора.

Слушайки майка си Трифон не усети влизането на баща си.

– О, сине, добре дошъл. Радвам се да те видя. Я какъв голям си пораснал, дано поне малко си поумнял.

Трифон само се усмихна и прегърна баща си.

– Сега си сам, – започна баща му, – гледай да не ни изложиш. Не гони момичетата, има време за всичко ….

И той продължи с поученията и наставленията към сина си. Трифон седеше почтително и не възразяваше на баща си.

Колко жалко, че това не направи впечатление на баща му. Нравоученията на възрастния човек бяха насочени към оня малък хлапак, който бе готов да възразява на всичко и да спори, макар и да разбираше, че не е прав.

Трифон въздъхна примирен и си помисли:

„Възприемат ме още като малък. Дори не забелязаха, че съм се променил… Е, нищо….. Може би с времето…“

Ако се опитаме да разберем и да се адаптираме към промените в нашите деца, това ще им покаже, че ги ценим повече. По-добре да разпознаем растежа и зрелостта им и да ги насърчим. Само това може да ни сближи с тях.