Галя започваше работа много рано. Всяка сутрин преди да отиде на работното си място, тя трябваше да заведе сина си в детската градина. За да успее да отиде навреме Галя хващаше първия трамвай. Завеждаше сина си до детската градина, предаваше го на учителката, а след това бягаше към спирката и чакаше следващия трамвай.

След няколко закъснения, предупредиха Галя, че ще я уволнят.

„Как ще преживяваме само със заплатата на мъжа ми, – притеснено си мислеше Галя. – Какво да направя, за да не ме уволнят?“

Тя хапеше устни и крачеше нервно из стаята.

Накрая Галя неохотно и със свито сърце реши:

– Ще го пусна да слезе на спирката и нека сам да отиде до детската градина. Вярно е, че е само на три години, но той трябва да успее.

Всичко стана още от първият път. Но тези секунди за Галя бяха мъчителни и ужасни. Тя се мяташе в полупразния трамвай, докато синът ѝ влезеше в детската гадина.

Веднъж Галя забеляза, че трамвая много бавно тръгваше от спирката, където тя се разделяше със сина си и набираше скорост едва след като Валери влезеше в детската градина. Тя не можеше да си обясни тази странна закономерност, но в замяна на това бе спокойна за сина си.

Това продължи три години, докато малкият Валери ходеше на детска градина.

Всичко стана ясно, когато синът на Галя тръгна на училище.

Веднъж Валери отиде с майка си на нейната работа и тогава ватманката се обърна към него:

– Здравей, малкия! Вече си пораснал! Помниш ли как с майка ти те изпращахме до детската градина?

Добрината на тази жена стопли сърцето на малкия Валери.

„Каква чудна жена е тази ватманка, – помисли си Валери. – Съвсем безкористно бе задържала трамвая, само заради спокойствието на мама. Та тя дори не я познаваше!“

Офис. Криза. Намаляват заплатите….

Началникът извика един от работниците при себе си. Говори му около 20 минути, че сега е криза и т.н. Като накрая заключи:

– Като цяло намаляваме заплатата ти с 40 %.

Мъжът, без да му мигне окото, попита:

– Добре, а през кой три дена от седмицата трябва да работя.

В една компания актуализираха служителите. За целта наеха нов изпълнителен директор – Григор Бързаков.

Той се славеше с непоколебимост, взискателност, педантичност, решителност и упоритост във всяко начинание. До сега не бе имал провал. Началниците му много разчитаха на него.

Бързаков заяви своето намерение още от самото начало:

– Твърдо съм решил да се отърва от всички мързеливци, шляещи се без работа и най-вече безотговорните.

Когато Бързаков влезе във фоайето забеляза младеж, който се бе облегнал на стената и лениво чоплеше зъбите си с клечка.

В помещението имаше и други служители.

„Сега е време, – каза си Бързаков, – да им покажа един назидателен урок. Всеки трябва да бъде на мястото си и да работи, а не като този младок ….“

Григор се приближи към младежа и строго го попита:

– Колко изкарваш на седмица?

Младежът бе изненадан. Той внимателно огледа внушаващия страх мъж и отговори:

– 40 долара.

Бързаков грубо каза:

– Изчакай ме тук.

Той отиде до кабинета си и се върна след няколко минути. В ръката си държеше пари.

Подаде на младежа 160 долара и доста гръмко каза, за да го чуят и останалите:

– Ето ти заплатата за четири седмици. Сега се махай и повече да не съм те видял да припариш тук.

Доволен от себе си Бързаков огледа останалите служители в помещението и попита:

– Някой може ли да ми каже, с какво се занимаваше този некадърник?

Всички го гледаха уплашено. От ъгъла на стаята се чу ясен мъжки глас:

– Този младеж работи в близката пицария и доставя пици по заявки на клиентите. Той просто чакаше, кога ще му платят поръчката.

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.

Милена Василева пие кола, пуши Marlboro – най-продаваната марка цигари в света, дъвче Stimorol – дъвки произведени от датска компания и яде за трима хамбургери в Макдоналдс.

Тя винаги е облечена в дрехите на Dolce & Gabbana – италианска модна къща за луксозни тоалети, а своя iPhone носи в чанта от Louis Vuitton – френска модна къща.

В същото време Милена твърди, че рекламата изобщо не ѝ влияе, а болният стомах и празния ѝ портфейл са неин собствен избор.

Хищните муцуни от телевизионния екран хорово подкрепят Милена в нейното наивно заблуждение:

– Ти си свободен човек, Миленка. Ти си умна и красива жена. Абсолютно винаги, напълно доброволно, трябва да избереш, на кого от нас ще дадеш поредната си заплата.