Posts Tagged ‘жилище’

Смъртта му не е била напразна

петък, юли 22nd, 2022

По сигнал, полицаи пристигнаха в ограбен апартамент. След като огледаха жилището, те установиха:

– Крадецът е бил тук доста дълго време.

– Приготвил си е сам вечерята.

– Преспал е в леглото на собственика на апартамента.

Един от полицаите се усмихна:

– Вижте, какво важно доказателство е оставил нашия приятел след себе си.

Всички погледи бяха вперени в размазания на стената комар, който бе ухапал незнайно кой и кръвта му бе останала на показ.

Полицаите предположиха:

– Собственикът на апартамента едва ли би оставил мъртвото насекомо на стената. Това означава, че кръвта принадлежи на крадеца.

След като направиха ДНК тест на получения материал, властите се свързаха с определен мъж, който преди това е бил арестуван, и затова неговата ДНК беше съхранена в базата данни.

Така криминалната личност отново беше арестувана. Извършителят е признал всичко.

Разбира се, малко вероятно е починалият комар да бъде награден посмъртно за подпомагане на разследването, но ако можеше, ще бъде утешен от факта, че смъртта му не е била напразна.

Без прозорци

понеделник, април 19th, 2021

Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Безсмислената война

петък, април 9th, 2021

Навън бушуваше буря. Вятърът разкъсваше всичко което срещнеше по пътя си. Нямаше пощата.

Стихията удари с цялата си мощ по прозореца. Стъклото жално издрънча. Рамката не устоя и прозорецът се отвори.

Вихърът нахлу в жилището. Унищожаваше безмилостно всичко, което му се изпречеше.

Клара не помнеше какво каза той …..

Валери бе забравил какво отвърна тя ….

Но двамата стояха напрегнати. Бурята се бе пренесла в техните сърца и бушуваше унищожително.

Той се втурна и веднага затвори прозореца. Тя се усмихна с благодарност.

Двамата се спогледаха. По скулите на мъжа се открояваха бледи капки.

„Какво е това? – помисли си Клара. – следи от нахлулия дъжд или сълзи?“

Валери очисти с ръка прозрачната влага.

– Не съм и предполагал, че можем да се скараме така, – промълви тихо Валери. – Мимолетна искра, а такъв огън ….

– Когато няма любов и уважение, – тъжно се усмихна Клара, – кавгата се превръща в енергично взаимно самоизяждане.

– Звучи ми като канибализъм, – сбърчи нос Валери. – Омразата е сляпа. В такъв момент човек не чува и не вижда другия.

– И какво се оказва? – повдигна вежди Клара. – Душата и тялото не са в съюз с любовта и хармонията. Те стават насилствени съюзници, затворени в тъмница.

Сърцето на Клара се изпълни с топлина. Много ѝ се искаше да чуе птича песен в душата си.

Изведнъж тя осъзна, че влагата върху лицето на любимия бяха сълзи…

Клара сложи ръка върху неговата и стисна здраво пръстите му.

Това бе обещание, за цял живот. Заедно завинаги….

Трудно обяснение

неделя, февруари 14th, 2021

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.

Резултат от едно новогодишно състрадание

четвъртък, януари 2nd, 2020

296ca62366fb7f96982f6495c210722681984543_709Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.