Минчо се чувстваше зле.

Умората го смачкваше, но той си каза:

– Нали съм непрекъснато зает с някаква дейност. Изглежда това е голямо натоварване и се уморявам много.

Добре, служението не е лошо нещо, но Минчо имаше един проблем.

Той го осъзна една сутрин, когато се събуди:

– Много съм жаден. Имам чувството сякаш съм изсъхнал. От къде ми дойде това на главата?

Замисли се.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка и Минчо разбра:

– Не пия свободно от Водата на живота. Пренебрегвам изучаването на Библията – и той продължи да изброява. – Бързам да си кажа молитва. Не слушам гласа на Господ, защото просто съм твърде зает.…

Минчо разроши с ръце косите на главата си.

Падна на колене и започна искрено да се моли:

– Благодаря Ти, Господи, че все още ми даваш днес Жива вода от Кладенеца, която никога не пресъхва….

Всяко напрежение, умора и неудовлетворение се стопи, а на тяхно място се изля такъв мир, какъвто никой не може да си представи.

Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

Теодора бе непреклонна:

– Християнството не е за мен. То е много скучно. Обичам приключенията. Това е живот за мен.

Владо възрази:

– Но ти не знаеш за едно необикновено приключение, което е придружено с невероятна радост и вълнение.

– Така ли? – възкликна удивена Теодора. – И кое е то?

– Тава приключение не прилича на друго никое …

Теодора го гледаше с очакване и нетърпение. Отговорът я вълнуваше много.

– … то идва от следването на Исус, – обясни Владо.

– О, – сбърчи недоволно нос Теодора и махна с ръка.

– Обикновените думи не могат да опишат очарованието на приключението водещо до познаването и ходенето с Исус, Божия Син ….

Владо продължи да споделя с нея за истинския живот, който се намира в Господа, но Теодора само гримасничеше и по-голяма част от думите минаха покрай ушите ѝ.

В крайна сметка Владо не успя да убеди Теодора, но си каза:

– Думите ми може да са слаби, но ще се помоля за нея, а Бог нека подейства.

Когато Исус Христос влезе в живота ни, ние откриваме, че да Го опознаем повече и да Го следваме отблизо е най-голямото приключение.

Нека го търсим всеки ден, за да живеем истински живот.

Това бе необикновен ден. Станало бе чудо.

Никакви думи не можеха да опишат какво се случи в онази малка спалня на горния етаж.

Трупът се раздвижи и животът се върна в тялото.

Петър възкликна:

– Уха, това бе невероятно …

Добре, че бързо затвори устата си, защото бе готов да каже: „Вижте какво направих!“

За разлика от него Станка бе жена на молитвата. Тя се молеше непрекъснато за всяка нужда, която чуеше.

А когато до нея достигаше отговор на някоя от молитвите ѝ, тя просто казваше:

– Само Бог може така! Той е прекрасен!

Вместо да бъде изненадана Станка бе смирено утвърждаваща и благодарна.

Нейният Бог никога не я бе разочаровал. Неговите чудотворни сили укрепяваха вярата ѝ.

За това нека гледаме какво е направил Бог и да бъдем впечатлени от Него, а не от слугата Му.

Сутринта бе хладна. Павел покани дъщеря си Неда в сладкарницата.
Поръчаха си сладкиш с кола.

– И двамата преминаваме през труден период от живота си, – изпъшка тежко Павел.

– Татко, не се притеснявай за двете ми деца, ще се справя, но не мога повече да живея с този човек, – откликна Неда.

– Ти може и да успееш, но аз какво ще правя с моя Паркисон? – поклати тъжно глава Павел.

Изведнъж Неда се обнадежди и сподели:

– Страхотно е, че когато имаме трудности и не виждаме изход, Бог ни изненадва с решенията си на проблема ни.

На Павел му бе тежко. Трудно възприемаше такива думи, но някаква искра надежда трепна в него.

Изминаха две години от тази среща.

Неда се омъжи за добър човек, който се грижеше за децата ѝ. Прие ги като свои собствени.

А при Павел бяха останали съвсем леки симптоми от заболяването му.

Често се блъскаме с решението на своите житейски борби и очакваме Господ да гледа на тях като нас, но Божият отговор е невероятен, дори не можем да си го представим.

Колко велики са Божията вярност, мъдрост и сила!