Небето бе обгърнато от пурпурен здрач. Бе време, когато следобедната дрямка бе минала, а разговорите на вечерта още не бяха започнали.

Боровете чернееха в небето, а всичко, което беше по-близко до земята, бе замъглено от смрачаването.

Чичо Григор бе седнал на пейката пред дома си и закачливо гледаше Иво.

„Младо момче е той, – помисли си той, – още хвърчи в небесата“.

– Много хора казват, че са християни, – каза Григор. – Ако питаш българите деветдесет процента от тях ще ти кажат, че са такива.

– Да, но много от тях живеят според собствените си правила, – спокойно отвърна Иво, – а не чрез доверие в Божието Слово.

– Това, което казват за тяхната си вяра и начина, по който решават да живеят, си е тяхна работа, – Григор леко се усмихна.

– Истинската вяра е нещо повече от думи, – заяви Иво. – Например, мога да ти се похваля, че съм най-добрият певец, но ако запея ще разбереш, че това не е истина. Нашите действия трябва да доказват вярата ни.

– И според теб каква е разликата между истинската и фалшивата вяра? – попита предизвикателно Григор.

– Ето в такова време, когато има много заболели, умират мнозина, има доста сътресение, – Иво закрачи въодушевено около пейката, – не трябва да позволяваме страховете да ни погълнат, а е нужно да приложим вярата си.

– И как става това? – иронично го погледна Григор.

– В Библията има хиляди обещания от Бог, – започна да обяснява Иво. – Те ни помагат да останем стабилни и силни.

– И как се получава достъп до тези обещания? – последва нов въпрос.

– Достатъчно е напълно да се доверим на Бога, – категорично отсече Иво. – Тогава истинската вяра ще доведе до отговор на молитвите ни и животът ни ще се промени.

– Като гледам теб, а и някои, които твърдят, че са силно вярващи в Бога, – засмя се Григор, – действията ви не подкрепят това, което казвате.

– Ако това отстрани изглежда така, – тъжно каза Иво, – трябва да се покая, че не живея според това, което вярвам.

Иво наведе глава и се разплака:

– Господи, помогни ми остатъка от живота си да го изживея така, че делата ми да говорят за вярата ми в Теб.

Неделя. В ранната утрин всичко бе обгърнато от мастилен мрак. Бе малко преди зазоряване.

Войниците стояха пред гроба на Исус. Те не трябваше да заспиват, защото това се наказваше със смърт.

Бяха нащрек. От това зависеше живота им.

Внезапно земята се разтърси. Двамата стражи и да бяха малко се разсеяли, сега трепнаха.

Тъмнината се разкъса от ярка светлина. Тя придоби формата на ангел. Белите му дрехите искряха в мрака.

Ангелът се приближи до камъка, които блокираше входа на гробницата. Отмести го и седна на него.

Зейналият отвор, оформил се след премахването на камъка, разкри, че в гробницата нещо отсъстваше.

Тя бе празна.

Исус Христос възкръсна.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

След като позна Господа, Милена активно се включи в живота на църквата. Помагаше на всеки изпаднал в недоимък. Посещаваше болни и престарели хора.

Съчувстваше и плачеше с наранените. Радваше на всеки успех на другите. С други думи това сърце бе всецяло отдадено на Бога.

Един ден лекарят предупреди Милена:

– Има опасност да загубите зрението си.

Но това не я спря да помага на другите.

Когато ослепя нацяло, въпреки недъга, душата ѝ пееше. Това я вдъхнови и тя написа много възпламеняващи песни и химни за Божия прослава. В тях тя отразяваше своите търсения и мисли.

Всекидневно тя се питаше:

– Може ли светът да види в теб Исус?

След, което конкретизираше въпроса:

– Може ли светът да види в мен Исуса?

Така тя искаше да провери себе си, доколко е чисто свидетелството ѝ за Бога и колко е убедително то за околните.

Мислите ѝ се развиваха и по-нататък:

– Мога ли да се променя, ако не прекарвам насаме с Исуса? Живея ли толкова близко до Господа днес, че светът да види Неговото подобие в мен?

Милена осъзнаваше колко много всеки от нас е зает в този забързан свят, за това въпросите ѝ не спираха до тук:

– Заетостта ни пречи ли да показваме любовта на Исус?

– Наистина ли обичаме достатъчно тези, които са изгубени в калта на греха?

– Готови ли сме да протегнем ръка на всяка цена към погиващия свят?

Милена разбираше, че животът ни тук на земята е като една отворена книга.

– Когато другите ни гледат и слушат думите ни, това ще ги привлече ли към Господа или ще ги отблъсне?

Въпроси, въпроси, ….

Предайте всичко на Бога и направете живота си ценен за Неговото царство.

Вали и неспира. Такова време навява само тягостни чувства.

Уж е пролет, а не прилича на такава. Облачна и студена, навяваща обреченост. Дръвчетата изгубиха цветовете си, а ние чакаме плод от тях.

Рангел седеше в стаята и се чудеше с какво да се заеме в такова калпаво време.

Някой позвъни на вратата и той отиде да отвори.

– Здравей, Рангеле, – поздрави го съседа му Нестор. – Да имаш шкурка, че не мога да намеря моята, къде съм я забутал.

– Имам, – отговори Рангел. – Я по-напред влез да се видим …

Нестор искаше да каже, че е оставил работата си и бърза, но последва домакина.

Рангел постави бутилка с вино и две чаши на масата и каза:

– Хубаво е, че си се захванал с нещо в това дъждовно време, а аз съм като вързан. Обичам да работя навън. Тук съм се затворил и ме спохождат едни мисли … не е за разправяне. Просто ми е тягостно.

Двамата се чукнаха за здраве.

– В повечето от нашите домове неотменима част са чудовищата, аз така им викам, – подхвана Нестор приказката.

– Чудовища? – изуми се Рангел.

– Говоря за телевизора,- усмихна се Нестор. – Гледам твоя не си го пуснал. А моята се е лепнала за него и гледа поредния сериял.

– Недей говори така за тази техника. По нея дават научно популярни филми, поучителни истории, …. – Рангел заръкомаха, защото не му идваше друго наум, – все нещо човек може да научи.

– Проблема е, – намръщи се Нестор, – че телевизията е преминала всякакви правила и граници. Погледни, дава ни акъл с какво да се храним, какво и къде да учим, дори и сексуалният ни живот контролира. Оставаме без сън вперили непрекъснато очи в това домашно чудовище.

– Е, – леко удари с ръка по масата Рангел, – Не е необходимо да изхвърляме бебето заедно с водата за къпане. Човек сам трябва да си постави граници относно ползването на телевизора.

– Не само за нас самите, но и за нашите деца, – допълни Нестор.

Двамата допиха чашите си. Нестор взе шкурката от съседа си и тръгна да довърши работата си.

Рангел погледна тъмния екран на домашното чудовище и си каза:
– Няма да го пускам сега, ще взема да погледна казанчето в тоалетната. Жената се оплакваше, че капе.