Баба Радка бе мъдра и стара жена. От очите ѝ искреше добрина, а от сърцето ѝ извираше любов към всеки. От душата ѝ струеше светлина. Лицето ѝ бе открито и честно.

Един ден група млади хора се завъртяха край нея и я попитаха:

– Толкова много си преживяла и вече си стара, а душата ти е млада. Тя ни изненадва с полета си. Животът ти е чист, а ти си сякаш си по-млада и от нас. Сподели с нас как си достигнала до това.

Старата жена само се усмихна.

– Сподели тайната си, бабо, – настоя един от младежите.

– Добре, но тя не е тайна, никога не съм я криела.

Младите хора наостриха уши, а сърцата и трептяха от очакване.

– Просто трябва да отдадете цялото си сърце за Бога, – продължи старицата.

Младежите я изгледаха изненадано.

– Когато го направих, всичкото добро, което ми пожелаеха и ми правеха, оставаше, а лошото забравях. То сякаш потъваше във вода.

– Само това ли? – учудено попита млада русокоса девойка.

– Ако бях трупала обиди, болки, страдания, беди и мъки, – отново усмивка се разля по лицето на старата жена, – сърцето ми щеше да бъде разбито. Дръзките удари през годините щяха да оставят печат върху мен.

Младежите не се съмняваха вече в това, което говореше старицата, а жадно поглъщаха думите ѝ.

– Водата отнесе несгодите ми. Всички обиди се разтвориха в нея. Само любов идваше в сърцето ми към хората и ми донасяше елей на доброта.

Възрастната жена продължаваше да се усмихва. Тя говореше нежно и спокойно. От нея се излъчваше любов, а душата ѝ бе чиста и млада.

Отдели мъката и болката от сърцето си и радост ще имате всеки ден.

За любовта отворете широко сърцето си и винаги ще ви бъде добре. Тя ще ви съпровожда с благоуханието на небето, за да бъде живота ви песен, изпълнен със слънчев дъжд.

Хора правете добро. Помагайте на бедните и болните. Душата си отворете за съчувствие, нека тя бъде изпълнена с милост.

Бог ни е дал скъпоценност, наречена памет. За това помнете доброто, което са ви направили. Забравете злото, гасете го като пламък. Прощавайте всичко с любов.

Стоян се прибра и забеляза, че жена му е нещо разстроена. Приближи внимателно към нея и я попита:

– Диди, добре ли си?

Тъй като не последва отговор, той продължи по-настойчиво:

– Какво е станало? Изглеждаш ми много отчаяна.

Но Диана наведе глава и нищо не каза.

„Милият, колко добре ме познава, – помисли си тя. – Не е нужно нищо да му казвам, но по лицето ми той прочита всичко. Не знае какво е станало, но не му е безразлично как се чувствам“.

След като децата си легнаха и двамата останаха сами, Стоян погледна жена си. В погледът му се четяха хиляди въпроси. Той не искаше нещата да останат неразрешени.

– Виждам, че те притеснява нещо, – тихо с много нежност промълви Стоян. – Какво мога да направя, за да се освободиш от това подтиснато състояние?

Дълго двамата се гледаха и мълчаха.

След това Стоян зададе точните въпроси, които помогнаха на Диана да разтовари натежалото си от проблеми сърце. Всичко, което се бе насъбрало в нея през последните няколко месеца, излезе спонтанно, но и реакцията на съпруга ѝ бе повече от добра.

Той я придърпа към себе си, задържа главата ѝ на гърдите си, обви ръце около нея и с много любов каза:

– Ти си много ценна и важна за мен. Сърцето ти е нежно и много чувствително, за това не бива да носи само толкова тежки товари.

Диди се разплака на гърдите му. Той я галеше по косата и шепнеше:

– Ти означаваш много за мен и аз няма да те оставя ….

Понякога животът ни изглежда убийствен, доста неща ни идват малко в повече. Дори и най-хубавото време от живота ни може да ни хване напълно неподготвени.

Чакащи в тъмните и сухи сезони, забравяме кои сме и на Кого принадлежим.

Важното е, че има някой, Който никога няма да се промени. И това е Исус, сигурната скала, на която можете да се опрете независимо от обстоятелствата.

Това звучи успокояващо и ни изпълва с надежда.

Това бе един добре подреден дом, но в него нямаше мир. Причините бяха основно две.

Стопанката на дома Наталия Василева обичаше да чисти и подрежда, но не я карайте да готви. Това за нея бе най-омразното нещо.

Бедата бе в това, че Милен обичаше да си похапва и то не каква да е храна, а домашно приготвена. Той често се мръщеше, когато на масата му се сервираше полуфабрикат или нещо претоплено, взето на готово от магазина.

Да, но и Милен си имаше своите кусури. Крушката в мазето няма да светне от само себе си. Едното чекмедже на кухненския диван скоро щеше да се разпадне. Вратата на гардероба бе провиснала и Наталия, за да може да я затваря, бе положила няколко книги под нея …..

Когато припомняше на Милен за неразбориите, гласът на съпругата му звучеше рязко и недоволно:

– Вратата …. крана в банята, ….. казанчето в тоалетната, ….

Милен си правеше оглушки или махаше с ръка и тържествено обещаваше:

– Утре ще се заема с това.

Но това утре така и не идваше.

Една вечер Милен забеляза, че жена му се мотае в хола с прахосмукачката и изобщо не приближава към кухнята. Не се стърпя и я попита:

– Какво ще вечеряме тази вечер?

Така искаше да ѝ подскаже, че е време да приготвя вечерята.

Жена му го изгледа войнствено и каза:

– Приемам с вяра, че вечерята вече съществува! Ти съмняваш ли се в това?!

Милен повдигна рамене, но в очите му явно се четеше недоверие.

– Е, щом е така, – тропна гневно с крак Наталия, – без отлагане трябва да постим за твоята вяра.

Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!

Магдалена бе останала вдовица на 34 години с три малки деца на ръце. Ежедневието ѝ преминаваше в работа и грижа за малките. Почти не ѝ оставаше свободно време да помисли за себе си.

Минаха години децата пораснаха, появиха се и внуци. Понякога ѝ ги оставаха да се грижи тях. Купуваше им играчки и бонбони, а и сама приготвяше лакомства за малките палавници. Това бе израз на любовта ѝ към тях.

Тия дни магазините бяха отрупани с големи и малки сърца, шоколади увити в красиви червени и розови кутии с формата на сърце.

– Магда имаш ли вече Валентин? – подхвърля ѝ закачливо съседката.

Тя отдавна познаваше Магдалена. Знаеше колко трудно ѝ беше, докато изгледа децата. Освен това в квартала всички уважаваха Магдалена. За тях тя бе почтена жена, която не се забъркваше в разни любовни авантюри.

– О, Недке, – отвърна ѝ в същия тон Магдалена, – нали знаеш, че още преди 32 години отдадох сърцето си на Исус. За това за мен всеки ден е ден на влюбените.

– Ех и ти, – махна с ръка съседката.

– Той ме кара да се чувствам обичана и специална, – добави Магда.

Може би ще си кажете, че и този ден ще дойде и ще си отиде, особено ако сте сами. Но погледнете малко по-различно към него. Използвайте го, за да свидетелствате за Божията любов на някой друг.

Или просто им кажете: „Исус е любовта на живота ми“.

Не забравяйте, че “ Ние любим [Бога], защото първо Той възлюби нас“.