Равините учили:
– Човек трябва да научи сина си на някакъв занаят. Понеже, който него прави, го кара да стане крадец.
Човек, който има занаят е като лозе с ограда, тъй че добитък и зверове не могат да влязат. Нито странници ще ядат от него и няма да го оглеждат..
Въпреки всичко се прокарва разграничение между различните занаяти. Едни се препоръчват, а други се отричат.Например, при евреите се е изисквало да не учат сина си на занаят, при който да се допира до жена, водач на магарета и камили, моряк, бръснар или дюкянджия, защото такива предразполагали към кражба.Един от занаятите е строго заклеймен от равините – лихварството.. Който го упражнявал нямал право да дава показания в съда. Според Писанието, който взема лихва е извършил всички злини и прегрешения на света.

Един съботен следобед докато равинът говорел на учениците си, двамата му сина умрели. Мака им ги положила на леглото и ги покрила с чаршаф. Равинът се прибрал у дома си и потърсил децата си. Съпругата му казала:
– Искам да те попитам нещо. Преди време един човек дойде тук и ми повери ценна вещ да я пазя, а сега той си я иска обратно. Трябва ли да му я върна или не?
Равинът казал:
– Разбира се, обещаното трябва да се върне на собственикът му!
Тогава жената казала:
– Без да те питам за съгласието ти, аз му го върнах.
Хванала го за ръката, завела го в стаята и дръпнала чаршафа. Когато видял синовете си, равинът горчиво заплакал, а жена му казала:
– Нали ти ми каза, че поверят ли ти да пазиш нещо, трябва да го върнеш, щом ти го поискат?
– Господ даде, Господ взе, да бъде благословено името Господне.

Един император се обърнал към Гамалиил:
– Твоят Бог е крадец, понеже е писано: „И даде Господ Бог на човека дълбок сън и когато заспа, той взе едно от ребрата му. Дъщерята на равина казала:
– Остави го на мен. аз ще му отговоря.
Обърнала се към императорът и продължили:
– Дай ми един офицер, свързан с едно оплакване.
– За какво ти е? – попитал императорът.
– Снощи у дома влезли крадци и ни откраднали една сребърна кана, а на нейно място ни оставили златна.
– Да може при мен да идва такъв крадец при мен всеки ден, – възкликнал императорът.
–  Не е ли великолепно това, че наместо ребро, взето от първия човек, Бог му е оставил жена, която да се грижи за него? – отвърнала дъщерята на равина.

В човека живее  един мъничък зрител. Той не участва в постъпките, нито в страданията му, винаги е хладнокръвен и постоянен. Службата му е да вижда и да бъде свидетел, но без право на глас в живота на човека. Не се знае защо съществува така самотно.
Този кът от съзнанието на човека е осветен денем и нощем като стаята на портиера в голяма къща. Будният портиер денонощно седи във входа на човека. Познава всички обитатели на своя дом, но нито един обитател не се съветва с портиера за своята работа. Обитателите влизат и излизат, а зрителят портиер ги следи с поглед. От своята безсилна осведоменост той е тъжен понякога, но винаги учтив и самотен. Квартирата му е в друга къща. В случай на пожар портиерът звъни на пожарната и наблюдава отвън по-нататъшните събития.
Докато Симеон пътуваше с влак или вървеше пеша, този зрител в него всичко виждаше, макар че нито веднъж не го предупреди и не му помогна. Той живееше успоредно с него, но това не беше самият Симеон.
Той съществуваше като мъртъв брат на човека. В него всичко човешко беше налице, но не му достигаше само нещо мъничко. Човекът никога не го помни, но винаги му се доверява така, както един обитател излиза от къщата си и оставя жена си, но той никога не я ревнува от портиера.
Това е евнухът на човешката душа. Ето защо беше само един свидетел.

Една жена се оплаквала от съседката на приятелката си, защото я била обидела. Приятелката ѝ я увещавала да прости, но жената била непреклонна.
– Да простя? Но как? След всичко, което тя ми направи? Злото не трябва да се прощава, – казала жената. – И въобще, защо трябва да обичам хора, които не ме обичат? Защо трябва да правя добро, когато хората ме лъжат, предават и ми причиняват болка?
– Ще ти разкажа една история, – казала приятелката ѝ. – Живял един мъж. Той помолил Природата да направи така, че нощно време да е светло, за да не пали свещи, а през зимата да бъде топло, за да не кладе печката. Но Природата тъй като знае, кое е най-добре и как нещата трябва да бъдат, не обърнала внимание на молбата на човека.
Мъжът се ядосал и си помислил: „Добре тогава! През нощта аз няма да запалвам свещта, за да ти светя, а през зимата няма да кладя печката, за да те топля. Даже ще отворя прозорецът, за да не остане никаква топлина в стаята. Тогава ще видиш, колко студено ще ти бъде.“
– Какъв глупак, – прекъснала разказа на приятелката си жената. – Нима той смята, че със свещта свети на Природата и с печката я топли? Та това е необходимо само за него. Природата сама ще се погрижи за себе си.
– Но ти правиш същото, – казала приятелката.
– Аз? – учудено възкликнала жената.
– Да ти. Защото гасиш светлината на твоята любов, когато около теб се сгъстява мрака. Защо не запалиш огън в сърцето си, когато духа студен вятър от сърцата на хората?
Не е ли по-добре, вместо да седиш на тъмно и да чакаш някой да „светне“, сам да „запалиш светлината“ и така ще послужиш не само на себе си, но и на другите. Тогава ти сам ще видиш пътя, по който да вървиш, ще го видят и останалите, и тогава ще вървите заедно хванати ръка за ръка.
И вместо да седиш на студено и да чакаш някой да те стопли, стопли сърцата на другите хора и тогава от тях няма да струи хлад.