Щилян се бе свил след поредната критика и изглеждаше жалка картина. Златко го видя и веднага го подкачи:

– Пак ли те гълча началството. Не се притеснявай, той знае само да критикува.

– Кой се радва на критика? – повдигна тъжните си очи Щилян.

– Е, понякога тя е градивна, – опита се да го успокои Златко.

– Но има нещо още по-лошо от самата критика, – сбърчи нос Щилян.

– И какво е то? – попита изненадан Златко.

– Хората, които не спират да критикуват. Знаеш за какво говоря?

– Аха, срязали са те с думите „Това е невъзможно“. Е все пак това може да предизвика твоя ентусиазъм и желание да се захванеш с по-голям проект, – с усмивка поклати глава Златко.

Щилян само вдигна рамене.

– Помисли си само, – въодушевено продължи Златко, – почти всеки напредък, откритие или акт на смелост е предизвикан от критика. Наистина има само един сигурен начин да я избегнеш.

– Чудно ми е, какъв е той? – с болка отвърна Щилян.

– Просто не прави нищо, – плесна с ръце Златко.

– И що за избор е това? – недоумяващо свъси вежди Щилян.

– Ако очакваш да бъдеш похвален, трябва да бъдеш готов да те критикуват, – поклати заканително пръст Златко.

– Като се замисля, – Щилян се почеса по главата, – в живота върхове са достигани чрез насърчение от някой друг, а не от критика.

– Какви ги дрънкаш?! – възмути се Златко. – Няма значение колко велик, известен или успешен е един мъж или жена. Забележи, всеки от тях жадува за похвала и аплодисменти.

– Това добре, – съгласи се Щилян, – но как да преодолея поредната критика?

– Много просто, – изпъчи се важно Златко и се потупа по гърдите, – работи по-упорито, за да докажеш, че тази критика е несправедлива.

– Да, но много боли, – с мъка констатира Щилян.

– Важен е крайният резултат, а не това, което са ти казали, – потупа го по рамото Златко.

Дали от съветите или споделянето не знам, но Щилян се освежи и бе готов да се захване отново за работа.

Времето отново се стопли. Е, не е като през лятото, но поне не е студено, а слънцето смело надничаше зад облаците.

Павел се бе сдружил с момчета, които имаха лоша слава в квартала. Баща му не бе съгласен с това положение.

За това днес бе решил сериозно да поговори със сина си по този въпрос.

Павел не посрещна със ентусиазъм това начинание на баща си. Бе навел глава и слушаше поучението му, търсейки начин как да се измъкне.

– Разбери, – започна бащата, – компромисът не работи. Както и да го погледнеш все изгаряш.

– Но нали подобрявам и променям слабите си решения, – възпротиви се Павел. – Лошите асоциации няма да ни навредят.

– Сигурен ли си? – баща му го погледна строго.

– Те ще се подобрят, – малко несигурно добави Павел. – Нашето добро ще изтрие тяхното лошо.

– Както и да го въртиш ти се омърсяваш в самия процес, – поклати глава бащата.

– Е, може би не винаги ….

– Представи си един дъждовен ден. Ти слагаш на ръцете си бели ръкавици. След това отиваш в градината и взимаш топка кал. Мислиш ли, че калта ще стане бяла като ръкавицата?

– Е, ръкавиците ще се изцапат, – смънка Павел.

– И това ще става всеки път, независимо колко се стараеш. Калта си е кал. Тя не може да се изчисти, поне по начина, по който ти предлагаш.

Павел само въздъхна, а баща му продължи:

– Просто казано: Не се заблуждавай. Лошата компания покварява добрите нрави.

Вечерта нахлу в малкото селище неочаквано. Бе облачно и не се разбра, кога се скри слънцето. Хората са свикнали на всичко и вече нищо не им прави впечатление.

Димитър ситнеше в задния си двор, притеснен, невиждащ изход от създалата се ситуация.

Така го завари Пламен, неговият комшия, до когото Димитър често се допитваше.

– А, Пламене, замътила се е една ….. в душата ми и не знам какво да правя.

– Казвах ти и пак ще повторя, – размаха показалец Пламен, – Господ има уникален план за твоя живот. Такъв, който не се променя според неочакваните обстоятелства. Когато се сблъскаш със ситуация, която не си пасва с твоето разбиране как Бог иска да върви твоя живот, трябва да спреш и да погледнеш към Него за насока.

– Тогава защо Той допуска да имаме разочарования?

– За да се осланяш на Него. Да разчиташ не на това, което виждаш, а на Бога. Разочарованията са неизбежни, но обезсърчението е избор. Не позволявай на предизвикателствата, да ти отнемат ентусиазма и увереността в Господа.

– Знаеш ли, като ме притиснат, особено от няколко места, – оплака се Димитър, – изобщо не ми е до Бога.

– Не бъди жертва на чувствата си. Гледай към Него и върви напред.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Димитър. – Ела на моето място и тогава приказвай.

– Нараненото ти и обезсърчено сърце, заедно с белезите от старите разочарования ще се стопя в Божията възстановителна любов. Семо гледай към Него.

Димитър наведе глава и дълго време мъдрува. Накрая разкърши рамене и категорично заяви:

– Не мога. Това е.

– Бог наистина има благословения за теб – повече, отколкото можеш да си представиш. Дай му разочарованията и страха си, и напълно Му се довери. Ако Бог държи бъдещето ти, нищо няма да загубиш.

Пламен опитваше всячески да помогне на комшията си, но Димитър се бе затворил в себе си и не приемаше.

Ето ви формула за разрушаване на характера ви: Направете всичко възможно, за да избегнете честната работа. Ако искате да изградите характер, вършете нещата си с енергия, отдаденост и ентусиазъм.

Слънцето нажежи всичко наоколо. Хората облизваха пресъхналите си устни, мечтаейки за капчица влага.

Изневиделица се появиха тъмни, оловно – сиви облаци. Чу се гръм и светкавица раздра небето. Заваля обилно. През водната пелена не се виждаше нищо.

Дичо премръзнал крачеше под дъжда. Закъснението му след работа беше станало нещо обикновено. Ако бе тръгнал навреме нямаше да се измокри толкова много.

– Старая се и искам честно заплащане за труда си, – мърмореше недоволно той. – Но защо понякога се изкушавам да правя нещо друго?

Дъждът като че ли вече не го смущаваше и Дичо свободно размишляваше на глас:

– Нито една работа не може да бъде перфектна. А това, че моята не е такава ме разстройва. И точно, когато съм разочарован най-вече от себе си, се изкушавам, да загубя времето си в правене на нещо друго.

Дядо му казваше:

– Избягвайте тези изкушения, те са саморазрушителни.

Дичо много добре знаеше, че ако търси хора, с които да си губи времето, може да ги намери навсякъде, дори и на работното си място.

– Ако търся нещо смислено, – продължи монолога си Дичо, – работата ми сама ще говори за това. Когато дам най-доброто от себе си, не се ли наслаждавам от това, което върша? …….. „Най-лошото нещо, което прави мързелът, е да лиши човека от духовна цел“.

Дичо цопна в една локва и се усмихна:

– Май някой бе казал: „Работата е толкова красиво и полезно нещо, а независимостта е толкова възхитителна, че се чудя защо има мързеливи хора на света?“.

Ако някой наблюдаваше Дичо от страни, щеше да забележи как само за един миг се бе преобразил.

Той бе открил нещо ново за себе си.

– Ще забравя за това, което е отзад и ще се напрегна сили към предстоящото. Така продължавайки напред, ще се движа с една единствена цел, да спечеля наградата.

Влади вървеше навел глава. Подритваше с крак по-големите камъчета, но на душата му бе тягостно.

Нещо бе загубил, но какво?

Пребърка джобовете си на панталоните си. Там откри гумичка, смачкана хартия от бонбон, кламер, малък пирон и дребен фъстък.

– Няма го тука, – разочаровано заключи Влади. – Сигурно съм го забравил в къщи.

И той забърза към дома, но походката му бе вяла без всякакъв ентусиазъм.

Най-странното бе, че той не знаеше какво точно бе изгубил. Не можеше дори да си представи как изглежда, но вярваше, че ако го открие ще се почувства по-добре.

Влади видя на пътя момиченце, което жално гледаше окървавеното си коляно и плачеше. Момчето се съжали над него. Помогна му да се изправи, а момиченцето му се усмихна.

Прибра се в къщи и помогна на майка си да измие чиниите, които бяха напълнили мивката.

Приятелят му го извика и той се отзова веднага:

– Какво става Гошо?

– Топката е спаднала. Дали не съм я спукал? – гласът на приятелят му звучеше отчаяно.

– Чакай ще донеса помпата и ще проверим заедно това.

Бяха достатъчни само няколко напомпвания и топката придоби нормалната си форма.

Гошо засия:

– Не е спукана! Ураааааа…..

Владо видя баба Мара с две пълни чанти и ѝ помогна да ги отнесе до третия етаж.

На връщане забеляза Мурджо, който се излегна по гръб. Владо го погъделичка по корема и долови доволното скимтене на кучето.

След това пренесе една маса в мазето с баща си и един сандък на чичо Петър до гаража му.

Изведнъж Владо усети, че нещо дълбоко в него се размърда.

И преди да разбере какво точно се случва, той се усмихна, а смехът му се разнесе звънко наоколо.

– Ето това е нещото, – възторжено възкликна Владо, – , което бях загубил.

Радостта му нямаше край и той затанцува някакъв само на него известен танц.