Павел бе напрегнат. Той бе споделил с приятели, че видял как ескимоси убиват вълк.

Когато някои от тях чуха това, настояваха:

– Разкажи ни. Изглежда, да е доста интересно.

Павел потръпваше при спомена, но не можеше да се отметне.

За да се освободи от натрапчивото желание на приятелите си с неохота започна:

– Ескимосът намазва ножа си с животинска кръв и го оставя да замръзне. Добавя се още един слой кръв, след това още един, докато острието се скрие напълно.

Всички мълчаха и слушаха внимателно, само Симо, както винаги бързаше:

– А после?

– Остави го да разказва, – сръгаха Симо.

– Ловецът забива ножа си в земята с острието нагоре. Вълкът следва миризмата, намира източника и ……. започва да ближе, – продължи Павел, виждайки неприятната картина пред себе си. …… Възбудено от вкуса, той облизва окървавеното острие прогресивно по-бързо и по-силно. ….. Не забелязва откритото острие, което пронизва собствения му език, …… нито че сега консумира собствената си топла кръв.

– Е, той жадува за още повече, – отново се обади Симо.

Този път никой не се обади, нито реагира на думите на бързака.

– …… и така, докато падне мъртъв, – завърши с тъга Павел.

Всички мълчаха потресени.

Мълчанието бе нарушено от бай Манол:

– Жалко за вълка!

И малко по-спокойно разясни:

– Това е една ужасна история, но трогателна илюстрация за това как ние също сме в опасност да бъдем погълнати от собствените си страсти.

Младежите се съгласиха.

Стефан обичаше свободата в работата си. То беше частен шофьор.

– Мога да започна и да спра, когато искам, – обясняваше той. – Освен това не съм длъжен да се отчитам за маршрутите пред никого, но …

Тук замлъкна и се почеса по главата.

Слушателите му го гледаха изненадани:

– Че какво ти е?

– Уцелил си точно в десетката.

– Има една трудна част … , – подзе Стефан, но не довърши.

Другите с нетърпение очакваха да разберат какво го тревожи, но не казаха нищо.

– В тази работа можеш много лесно да изневериш на жена си, – призна си Стефан.

– Давай, сега ти е паднало, – потупа го някой по рамото.

Стефан само въздъхна и продължи:

– Качвам всякакви пътници, но никой, включително жена ми, не знае къде съм. Това, което ме спира е Бог. Мисля си, какво ли би си помислим за мен, а как би се почувствала жена ми?

Някой зацъка с език.

Стефан не му обърна внимание, а продължи:

– Бог знае нашите слабости, желания и колко лесно се изкушаваме. Можем да Го помолим за помощ. И Господ дава изход. Дали това ще е чрез страх от последствията, събуждане на съвестта, разсейване или нещо друго, няма значение, важното е, че няма да съгрешим.

Някой се обади:

– Как щяла да се почувства жена му?! Глупчо, живей, сега ти е паднало.

Стефан поклати глава:

– Не, това не е добро, И вие не правете така. Един ден всеки от нас ще отговаря за постъпките си.

Даниела обичаше да придобива нови умения. Всеки ден взимаше уроци на телефона си по немски език.

Често Даниела заявяваше:

– Харесва ми да раста в познанието и да научавам на практика неща, до които мога да се добера. Малко ме плаши идеята да остана невежа за нещо.

И коя бе всъщност причината за това?

Тя самата даваше отговор:

– Това, че не знам нещо ме кара да се чувствам уязвима, невежа и незначителна, а знанието ми дава чувство на самоувереност и контрол.

Да, но …

Един ден Даниела осъзна:

– Аз съм постоянна всезнайка и обичам да съм права за всичко.

И това я стресна. Звучеше ѝ грозно и неприятно.

Тя разтърси глава и започна да разсъждава:

– Ученето е нещо добро, но със знанието идват много проблеми. Ако разчитам само на него, не уповавам на Бог. Освен това от многото си знание мога да се възгордея.

Желанието за знание и да бъдем винаги прави създава огромно изкушение да гледаме отвисоко на другите, които мислят или действат различно от нас, а това ще ни изолира от тях.

Гордостта и любовта не могат да съжителстват заедно.

За да обичаме като Исус, който като Бог знаеше всичко и въпреки това се лиши от статуса Си, за да служи, учи и спасява човечеството, ще трябва да ходим в Неговото смирение.

Да обичаме смирено като Исус означава да наситим всяко знание, което имаме, с Божията мъдрост и проницателност.

Само тогава ще можем състрадателно да се ангажираме с хората, да им задаваме въпроси и да ги ценим точно там, където са в тяхната радост или болка, и в техния грях или невежество.

Никола пострада тежко при взрив. Беше много наблизо и лицето му бе силно обезобразено.

Той загуби зрението си и двете си ръце.

Никола наскоро бе станал християнин и с болка си казваше:

– Не мога да чета Библията си.

Илия му спомена:

– Един се научил да чете Брайл с устните си.

Никола се вдъхнови от тази вест и закупи няколко отпечатани раздела от Библията на Брайл.

Но бе разочарован:

– Нервните окончания на устните ми са повредени. Те нямат достатъчно чувствителност, за да чета книги с тях.

Докато правеше опити да чете с устните си, Никола откри:

– Мога да усетя изпъкналите символи с езика си. Ура, мога да чета Библията с езика си.

Нищо не може да спре човек, когато реши, че нещо е важно.

Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.