Хубаво е да бъдеш майка. Таня от скоро бе станала такава. Малката ѝ дъщеричка почти изпълваше ежедневието ѝ.

Таня бързо прехвърли на ум нещата, които искаше да свърши преди малката да е събуди. Станеше ли от сън, трябваше да се сменя памперса ѝ и да я нахрани.

Единствения начин, по който Мими, така се казваше малкото създание в кошчето,  заявяваше своите нужди, бе чрез силен плач.

През цялото време докато шеташе из дома си, Таня поглеждаше към кошчето, за да види дали Мимето не се е събудило.

Щом видеше, че отваря очи, Таня се втурваше към нея, за да изпревари плача на детето си. Подсушаваше го и го нахранваше.

– Обичам я толкова много, че съм готова да направя всичко за нея, – казваше често Таня. – Докато спи моето малко момиченце, то е в своя малък свят и не чувства моето присъствие.

Един ден, докато прибираше дрехите от простора, Таня се замисли. Тя откри за себе си нещо много интересно.

– Колко често в действията си приличам на дъщеря си. Живея си спокойно и безгрижно, докато нещо не ме притесни или както по-възрастните казват, настъпи някаква криза. И какво правя тогава? Ужасена се обръщам за помощ към Бога.

Тя не веднъж бе усещала, че Той знае, че ще Го повика и бе готов да я чуе.

– И Бог разрешава всеки мой проблем преди да съм го помолила, – усмихна се Таня. – Благодаря Ти за Твоята любов, Господи, за готовността Ти да ми помагаш преди да съм Те помолили.

Уж имаме нормални сетива, а не чуваме, и не виждаме …

Защо? Какво ни пречи?

В този свят се говорят толкова отвратителни неща,извършват се толкова непочтени дела, че желанието на човека е да не чуе нито едно от тях, нито да ги види.

В ежедневието ни има повече клюки, отколкото съпричасност, разбиране и симпатия.

Не сте ли забелязали, че сега е по-важно какво говориш, а не какво правиш?

Нашите деца в своята наивност ни следят и ни имитират. Забраните от рода на: Не прави това …

Не действат.

„Дела трябват, а не думи“.

Полицаят Иван Кирилов се насочи към дома си, той си мислеше за предстоящата си работа, която заемаше цялото му ежедневие.

Тогава забеляза една напълно обичайна картина и се усмихна. Кучето на съседа, ровеше в една торба от боклука.

– Намерил е нещо за ядене, – каза си Иван.

Когато Кирилов отново мина оттам, кучето седеше на същото място. Само че този път в устата му имаше нещо.

– Какво ли е намерило? Държи го в устата си като нещо много скъпоценно, – изуми се полицаят.

Иван приближи кучето. Първоначално той си помисли: „Навярно е намерило мъртво котенце“. Но находката се оказа много изненадваща.

Всъщност кучето бе спасило малко кученце, което вероятно са хвърлили в боклука, за да умре, но то беше още живо.

Когато Кирилов протегна ръка и взе кученцето, голямото куче взе да скимти. Намеренията на полицая съвсем не бяха лоши, но големият пес изобщо не разбираше това.

Кирилов веднага се свърза със местния спасител на животни Марко. Спасеното кученце все още се нуждаеше от помощ. Спасителката му не можеше да го накърми, а то бе гладно.

Марко бързо намери приемна майка. Така кутрето бе нахранено и стоплено.

Едно куче намери малко кученце в боклука, а друго му стана майка, не е ли прекрасно това?!

Човекът, които е постъпил така жестоко с малкото кученце, едва ли ще бъде изправен пред съда, но има и такива, чиято любов е спасила живота му.

Докато гледах към паяжините над прозорците на горния етаж и мислех как да ги почистя, долетя една птичка и изпя една прекрасна песен. Докато слушах птичката, забравих за паяжините.

Така и Бог идва в нашето забързано ежедневие и Божието присъствие ни помага да отместим поглед от проблемите.

Ако отворим очи и се огледаме наоколо, ще открием Твореца, който ни носи радост, светлина и песен дори в мрачните места, през които трябва да преминем.

Очаквам, че чрез Божията сила ще мога да нося светлина и радост на тези, които срещам. Може би нашите постъпки и думи ще помогнат на някого да отмести поглед от проблемите и ще се усмихне.

Ако сме отворени към водителството на Святия Дух и обновяваме умовете си с помощта на Божието Слово, ще бъдем променени, за да можем на свой ред да променяме света.

В тази къща Данчо и Кремена бяха прекарали 45 години. Тя бе идеалния дом за отглеждане на децата им, но сега, когато бяха пенсионери и никой не бе останал при тях, им създаваше само проблеми.

Бяха решили да се преместят, но бъдещето ги притесняваше.

– Къде ще отидем? – постояно повтаряше Данчо. – Колко много любими вещи от миналото трябва да оставим.

– А къде ще занесем нещата, които няма да вземем? – вайкаше се Кремена. – Тези, които ще купят къщата, може би ще ги изхвърлят като ненужен боклук.

Това бяха много трудни въпроси за тези възрастни хора.

Посетиха няколко домове за стари хора, но нито един не им хареса.

Един ден попаднаха в малко село в планината. Там имаше много възрастни хора.

– Тук е много хубаво, – каза Данчо, – но трябва да се разделим с приятелите си и познатите от нашата църква. Вече няма да можем да се занимаваме с нещата, които бяха наше ежедневие.

– Най-лошото е, – смръщи вежди Кремена, – че проблема с вещите остава.

Дъщеря им Емануела ги посети и те я заведоха на мястото, което бяха харесали. Споделиха проблемите си с нея.

Емануела ги изслуша , усмихна се и каза:

– Пияното добре ще пасне в новата ви всекидневна, а част от нещата ви можем да вземем с батко, когато продадете къщата.

Промяната никога не е била лесно нещо, но когато Емануела каза:

– Не се притеснявайте, Бог никога няма да ви остави.

Старците се успокоиха. Те благодариха на Бога, че винаги е готов да се притече на помощ дори, когато нещата изглеждаха безнадежни.

Данчо се засмя и прегърна Кремена:

– Където и да отидем, Бог вече е там, мила!