За всекиго по нещо

У семейство Петрови положението бе мъчително. Причина за това състояние бе неспокойната им три годишна дъщеря Ина.

Този малък ангел се събуждаше в три часа през нощта и тероризираше родителите си по всякакъв начин.

Ина обичаше да подскача върху леглото си и да крещи от удоволствие. Това бе прекрасен батут за малката, но за родителите ѝ бе същинско шоу на ужасите.

Бащата Симеон и майката Стела се редуваха да занимават малката си дъщеричка до сутринта, когато Ина се укротяваше и заспиваше.

Двамата уморени родители изпиваха сутрешното си кафето без да осъзнават какво правят. Стела се държеше, но Симеон бе в окаяно състояние.

Тази сутрин той се обади по телефона и поръча сладолед на Макдоналдс от закусвалня за бързо хранене. От там му отговориха:

– Тук нямаме такъв.

Явно бе дал поръчката си на грешно място. Друго не му оставаше освен да изпие сутрешното си кафе.

Паметта му правеше засечки през целия ден.

Вечерта Симеон отиде на църква. Забеляза, че е забравил имената на много хора, но тук го спаси християнската традиция, при която към мъжете да се обръщат с „брат“, а към „жените“ със „сестра“.

Така поне хората нямаше да забележат, че е забравил имената им, а щеше да мине и за по-духовен.

За обръщението към децата бе къде по-лесно:

– Здравей приятелю!

Симеон си каза:

– Навярно съм се разболял от нещо ужасно, което засяга паметта ми.

Това го притесни само за момента.

Друг смайващ симптом, който проявяваше, но самият той не осъзнаваше бе, че започна като баща си да разказва анекдоти и то доста пикантни.

За жалост околните не бяха пощадени от тях, просто не им провървя.

Страшно заболяване бе споходило Симеон, а докога щеше да трае никой не знаеше. Навярно само паметта му бе притеснена от това.

Лятото бе в разгара си. През деня бе горещо и задушно, но вечерите бяха прохладни.

Ана излезе на верандата и включи лампата.

Около светещото кълбо веднага се навъртяха насекоми и всякакъв вид мушици. Те пърхаха и се изместваха. Стараеха се колкото се може по-близо да се разположат край светлината.

– Не съм ги канила, – възкликна Ана, – нито съм им надявала примка, за да ги придърпан насам, но …… прииждат още.

Майка ѝ, която също излезе на верандата се засмя и утешително каза на дъщеря си:

– Светлината ги привлича.

– Но те са стотици….., – ужасена ги наблюдаваше Ана.

– Виж там където е по-тъмно се мяркат едно две най-много. Май тъмнината не им харесва много, – усмихна се майката на Ана.

– Всичко, което трябва да направя, – въздъхна дълбоко Ана, – е да изгася лампата.

Днес хората живеят в „тъмнина“, но се привличат от светлина.
Нека свети вашата светлина, издигнете я високо.

Не е нужно да говорите много умно, да изучавате как да прилагате различни прийоми, за да свидетелствате на постмодерния човек.

Достатъчно е да включиш светлината си, те ще бъдат привлечени от нея.

Деси не можеше да сдържи сълзите си и тихо заплака. Майка ѝ отиде при нея и я прегърна.

Тя бе чула грозния възглас на едно надменно момиче, което бе минало край тях:

– Колко е дебела, – бе се изсмяло момичето. – Освен това е и грозна. Как може с такова телосложение и лице да се мярка пред хората.

Майката на Деси настигна момичето и се обърна със спокоен глас към него:

– Не е любезно да говориш така. Това е неучтиво и грубо. Извини се на дъщеря ми.

Внезапно към майката на Деси и надменното момиче приближи една жена, която веднага се развика:

– Не закачай дъщеря ми. Тя е казала самата истина. Защо трябва да се преструва?

Жената хвана демонстративно дъщеря си за ръката и без угризение, колко дълбоко е наранено друго дете, сърдита си тръгна.

– Това момиче ще израсне с мисълта, че няма да има последствия за негативното му поведение. Колко жалко – поклати глава майката на Деси.

– Мамо, – Деси се притисна към майка си и я прегърна, – тя не е лошо момиче, просто така са я научили.

Не е лесно да си родител. Особено за тези, които стават такива без да желаят това.

Никой не носи отговорност за неуспеха във възпитанието на вашите деца, скъпи родители, освен вас.

Тъмни облаци бяха надвиснали над града. Дъждът бе въпрос на време. Щеше са излее и навилнее, а след това всичко си оставаше, както обикновено.

Зорка работеше на компютъра. Пренасяше данни от зададените ѝ справки.

В стаята влезе Мая, дъщеря ѝ. Тя носеше няколко листа хартия. На тях бе нарисувала баща си. Как двамата играят, пускат балони, разхождат се…..

– Почакай, Мая, сега свършвам и ще погледна, – помоли Зорка.

Момиченцето се намръщи и закрещя:

– Ти си най-лошата майка на света! Не те искам …. – и демонстративно напусна стаята.

Зорка седеше сломена на стола и усещаше как сълзите ѝ се стичат по лицето.

Преди повече от двадесет години тя крещеше така, обиждайки майка си по същия начин. Зорка не можа да поправи грешката, поради ранната смърт на тази, която я бе родила.

Днес тя имаше дъщеря и я разбираше прекрасно. Не ѝ се сърдеше, защото много я обичаше.

След пет минути Мая се върна и хлипайки се качи в скута на майка си.

– Мамо, прости ми. Ти си най-добрата майка. Аз много те обичам.

Зорка погали дъщеря си по главата и я притисна силно до гърдите си.

Двете седнаха на дивана и Зорка каза на дъщеря:

– Знаеш ли, Мая, когато бях малка подобна на теб изпусках нервите си и наранявах майка си. Сега разбирам, как се е чувствала тя и знам колко болезнено е било за нея. Тя много скоро се разболя и аз не можах да поправя нещата.

Мая погледна майка си с тъжни и печални очи.

– Научи се да не произнасяш думи, за които ще съжаляваш по-късно. Аз те обичам, въпреки всичко и вярвам, че ще се справиш с това и повече никого няма да нараняваш с приказките си.

.

Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.