Малката капка или песъчинка не привлича вниманието ни, но множество капки образуват океаните, моретата, реките и езерата, а ако препълним кораб с голямо количество песъчинки, той ще потъне.

Всяка малка снежинка поотделно е лека, но събрани в по-голяма маса, могат да затрупат човек и да го лишат от живот.

Снежната лавина затрупва и разрушава домове, и цели селища.

Малка котва удържа голям кораб, а с малко кормило той се управлява.

Така и малките грехове на човека събрани заедно, водят към неговата гибел. Ако човек съгрешава по един път на час, то за година той ще направи осем хиляди шестстотин и четиридесет грехове. А при някои хора целите им дни са изпълнени с грехове.

Греха не остава сам. Когато човек направи грях, първата му мисъл е как да го скрие от другите. Когато грехът е забелязан, идва друга идея в главата, да се извини греха в собствените ни очи и в очите на другите.

За да оправдае греха си човек използва лъжата, измамата, изопачава фактите, изкривява думите, обърква обстоятелствата.

По такъв начин след един грях следват множество други. Грехът е плодовит и се размножава.

Той е мрачен лабиринт, от който трудно се намира изход. Най-нищожният грях ни осквернява и ние не можем да общуваме с Бога.

Грехът е тежко бреме и само Бог може да го снеме. Той ни натоварва и никой освен Христос, не може да спаси душата от това ужасно бреме.

Грехът е такова голямо зло, че за да го отстрани, Христос издържа смърт на кръста.

„И кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях“.

Ето го и първият гост. Влезе млад, набит мъж с червендалесто лице.

– Мони, – възкликна Славка, – какво е това от теб? Мъжът може да мами жената, но никога не бива да я изненадва!

Това бе намек за малко екстравагантното му облекло, което веднага се набиваше на очи.

– Щастлив съм, че отново мога да дойда на гости, особено във вашия дом, – каза Симеон, като се усмихна някак предпазливо.

Симеон само се преструваше на скромен, той чудесно изпълняваше ролята си на равнодушен човек. В действителност беше интелигентен кариерист, който не позволяваше на никой да надникне в душата му.

Славка бе чула, че мъжът ѝ иска да го постави на по-отговорен пост, за това реши леко да го поизпита. Започна с нещо съвсем невинно:

– Как вървят уроците ви по танци? Имате ли вече напредък?

Симеон направи кисела гримаса.

– Учителят ми по танци заяви, че съм безнадежден случай и нямам никакъв шанс.

– За това пък много уверено и сигурно се движите във фирмата. Де да имаше човек, като вас, който да ме предупреждава на всяка крачка, преди да се подхлъзна.

– Но вие сте съвършена танцьорка. Работата в една фирма не се различава много от танцовото изкуство. И в двата случая се оказва, че трябва да водиш други хора, не където искат те, а където трябва.

– За мъжете това е лесно, но какво бихте посъветвали една жена?

– Зависи, – потърка брадата си Симеон, – работата в една фирма е област, в която характерът на човека не пречи на кариерата му. Ако жената е глупава бих я посъветвал да следва мъжа си, а ако е умна да разчита на инстинкта и интуицията си. Работата в една фирма не е нищо повече от изкуство да правиш разлика между приятел и враг.

– Де да беше толкова лесно, – въздъхна Славка. – Как да направя разлика между един или друг служител? За мен те са като объркан танц. Един се противопоставя на шефа на фирмата, друг настройва една група срещу друга, един подкрепя главния инженер, другия главния счетоводител, …. Направо да ти се завие свят.

– Така е и при танцуването, – засмя се Симеон. – Завива ти се свят само, когато се увлечеш по отделни стъпки и забравиш смисъла и целта на цялото. В работата е същото. За многото, колкото се може по-малко, за малкото по възможност повече, а ако има съмнение оставяте всичко за себе си.

– Тогава как различавате, кой какъв е?

– По отношението им към истината, – отговори Симеон. – Има хора, които вярват в това, което казват, но повечето не вярват. Опасни са само първите.

Славка разбра защо мъжът ѝ бе предпочел именно Симеон, но той трябва да бъде и много предпазлив спрямо него. Симеон бе тиха вода, съвсем не бе глупав и от него всичко можеше да се очаква.

Вътре в църквата се процеждаше утринното слънце и хвърляше пъстроцветните си сенки от стъклописите върху събралите се енориаши. Една част от тях бяха дошли по собствено желание, а другите понеже така се налага.

В много молитвени домове, независимо от вероизповеданието, има хора, които сядат на първите редове, сякаш близостта им до амвона ги приближаваше до освобождението.

Жените облечени в най-хубавите си рокли, мъжете със стегнати сака, с изгладени панталони, чийто ръбове могат и да те порежат, всички напарфюмирани и привидно усмихнати участваха неволно в някакъв театър.  Нима дрехите правят човек светец?

Зад амвона стоеше отец Загорски. Късата му коса бе снежно бяла, но веждите му бяха още черни. Ръцете, които се подаваха от расото се движеха като напевния му глас. Дълги години той изнасяше проповедите си пред папството си. Много време прекарваше над Словото и продължаваше да се пита дали е успял да достигне до сърцето на поне един човек.

Днес, както и когато бе по-млад се наблюдаваше постоянен растеж на престъпността, прелюбодействията, корупцията, …. и масовото оттегляне от църквата.

Хората възлагаха вярата си на технологиите и науката, те вярваха единствено в материалното. Въпреки всичко Загорски продължаваше да проповядва с надежда, че ще спаси поне една душа в този толкова объркан свят.

Свещеникът бе дребен, някои биха го възприели за недоразвит и недорасъл. Истинският му дар бе гласът му. Колкото бе дребно тялото му, толкова по-мощно звучеше гласа му над папството:

– Не можете да придобиете спасението си като крадец през нощта. Ние не се борим за съвършенство в живота, тук на земята, а за усъвършенстване във вярата си. Вярата в Бога ни дава вечен живот. Единствено вярата е ключът, което ни води до израстване и промяна…..

Загорски събра листовете и предложи да изпеят заедно една песен. И макар да не бяха професионалисти, множеството запя като един, в синхрон.

В дъното на църквата, без да се набива на очи, седеше най-големият поклонник на Загорски. Дори и да искаше да се скрие, човек не можеше да не забележи червените ѝ къдрици, които пламтяха като огън върху раменете ѝ. Маги тихо припяваше, като че ли на себе си.

Това влизаше в остро противоречие със всичко в живота ѝ. От дванадесетгодишна възраст изучаваше седемте смъртни гряха в католическото училище, а нощем ги практикуваше. И макар с годините да бе станала по сдържана и отговорна, не успя да изкорени всичко лошо от себе си.

Всяка събота отиваше на танци или участваше в някой купон, но всяка неделя независимо от времето и здравословното си състояние, стоеше сутрин в църквата на едно и също място, свела глава нямо благодарейки за всичко в своя свят. Макар да не бе съгласна винаги с това, което се казва в църквата и поведението ѝ да не я правеше светица, вярата ѝ в Бога бе искрена.

Съпругът ѝ Юри седеше на пейката до нея тихо. По тъмните му очи личеше, че за него службата отдавна е свършила. Той нито веднъж до сега не бе споменал пред жена си, че е започнал да губи вярата си.

Маги и Юри излязоха от църквата заедно с другите. Те се подредиха на опашка да се ръкуват с пастора, с надежда, че частица от светостта му ще докосне и техните души.

Загорски кимаше сърдечно с глава на всеки. Минаващите край него изказваше благодарност или добра дума за проповедта му. Самият той се съмняваше в искреността им.

„Ако ги попитам, – помисли си Загорски, – дали някой от тях ще си спомни поне едно изречение от проповедта, да не говорим за поуката от нея?“

Той знаеше какъв ще е приблизителният резултат. Познаваше всички хора, които посещават църквата му и едва ли някой щеше да го изненада с нещо.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка, когато погледът му срещна очите на Маги.

– Прекрасна проповед, отче, – рече Маги свела глава пред свещеника.

– Благодаря ти, Маги, – засмя се кротко Загорски. – Когато тя видя наблизо, винаги разчитам на усмивката ти. Дано намериш покой, дете – благослови я той.

– Благодаря, отче, ти също.

Юри хвана Маги под ръка и тръгна към колата. Той бе нервен и неспокоен, така се чувстваше около час преди и два след литургията.

– Защо е необходимо да преминаваме всяка седмица през това? За какво ни е нужно? – мърмореше недоволно Юри.

Маги докосна рамото му в знак на примирие. Между двамата настъпи неловко мълчание ….

Моника внезапно осъзна, че Владо продължаваше да държи ръката ѝ. Издърпа я бързо и му зададе въпрос, който я измъчваше от сутринта. Беше ѝ хрумнал снощи, докато ровеше в сандъчето си със стари изрезки от вестници, които бе събирала внимателно. Тя често правеше това преди да заспи.

– Наистина ли пишеш книги?

– Да, – отговори Владо, като се изпъчи гордо. – Това е моята професия.

– Нима писането на книги, може да бъде професия? – учудено попита Моника.

– А защо не? – Владо погледна в зелените ѝ очи, които излъчваха особен блясък. – Когато авторът измисля някоя история, той преживява всичко описано в нея. Без да напуска дома си, обикаля далечни страни, опознава неизвестни нему народи, среща се с най-различни хора. Говори с крале и мъдреци, пие скъпи вина без да плаща и опитва от невероятната кухня на най-добрите готвачи, без да хапне абсолютно нищо.

– Какво чувстваш, когато пишеш? – попита Моника.

– Когато седна да пиша, целият свят се променя. Трябва само да хвана писалката и да го пресъздам на хартията.

– Не те ли е страх, – попита плахо Моника, – че твоите фантазии могат понякога да ти навредят. Има идеи, които са много опасни.

– Опасно ли? Как така?

– Как можеш да си представиш нещо, което действително не съществува? Това някаква магия ли е или недостижимо вълшебство?

– Да, – засмя се Владо, – точно так трябва и да бъде, като магия, вълшебство, очарование, невероятна приказка или измислица.

Тя си спомни момента, когато разтвори ситно изписаните листове, хвърлени на масата му. Докато го чакаше прочете малко от написаното, но то бе достатъчно да я потопи в един нов свят, непознат и далечен за нея.

Сега го слушаше внимателно и макар да не разбираше всичко, знаеше, че той е един от вълшебниците, които умеят така да подредят думите, че да се получи прекрасна измислица, която докосва душата на всеки читател.

Стените заплашително се издигаха пред Йоан, сякаш се готвеха да го смажат под тежестта си. Между тях бе заключен целият му живот. На масата бяха разхвърляни рисунки, а на пода се търкаляха глинени модели.

Тук бе проектирал всичките си конструкции, бе изваял великолепните си скулптори. На това място в обятията на най-прекрасната жена за него,  бе познал любовта.

Седна и закри лицето си с ръце. Защо му бяха нужни тези мигове на щастие? Нима за да се чувства двойно по-нещастен в самотата и поражението си?

Картините от предишния живот преминаваха като на кинолента пред него. Намираше всичко преживяно за безсмислено и излишно. Къде останаха триумфите и успехите му? Те бяха част от миналото му но се превърнаха в разпадащи се руини.

Звездата му бе угаснала, славата си бе отишла.

Само една жена  бе отворила сърцето му, до което нямаше  достъп никоя друга,  за истинската любов. Едва ли някой друг човек е имал по-голямо страдание от неговото.

„Защо да не ѝ напише писмо?“ – мярна се като освобождаваща мисъл в измъчения му разум.

Скочи, извади хартия и започна да пише. Пламенните думи изпълнени с любов изпълниха няколко страници. Лицето му се зачерви, целият гореше в треска.

Изведнъж зародилият се импулс бързо угасна и той отпусна ръка.

Йоан не можеше да ѝ пише. Двамата нямаха право да се видят отново, всеки от тях си имаше свое семейство. Любовта им бе намерила върховно удовлетворение, както цвете, което разкрива красотата си само за един ден, а привечер увяхва.

Мигове като този не се повтаряха. Срещнеха ли се отново щяха да се разочароват, като умиращи от жажда стоящи пред солено езеро.

Едва през тази нощ той намери истинския образец в нея. Взе длетото и чука, искаше да запечата онзи миг, когато двамата бяха едно тяло и една душа.

Йоан започна да удря по длетото, спокойно и отмерено. Работеше, забравил за всичко наоколо. Длетото оформяше мрамора според преживяното от него. Мраморните черти все повече се доближаваха до образа, който се бе запечатал  в сърцето му.

От дълбините на душата му изплува предчувствие за избавление. Може би така се чувства умиращ след борба с мъчителна болест в последния си час, когато угасва волята му.