В църквата нямаше много хора. Но и селцето не бе голямо. Повечето в неделния ден бяха на полето и съвсем бяха забравили за спасението на душите си.

Пасторът на църквата бе ревностен служител на Бога и въпреки закоравелите души на хората, той се молеше за тяхното спасение.

Откакто бе дошъл, се прибавиха още десетина души към вярващите, но пасторът не бе удовлетворен, той знаеше, че Бог иска всички да се покаят.

Един неделен ден пасторът застана на амвона, усмихна се на присъстващите и каза кротко:

– Днес има ли някой специално желание за тема на днешната проповед.

Това бе необичайно предложение и присъстващите малко е стъписаха. Но неведоми са пътищата Господни.

Отзад се надигна Макс. Той отскоро бе дошъл в селото, но помагаше на всеки, който имаше нужда.

Поправяше покриви. Събираше дърва в гората за някоя старица. Грижеше се за някой болен възрастен човек, когато нямаше никой край него.

Всички знаеха, че където има нужда, там беше и Макс.

– Не знам дали ще се съгласите с мен, – Макс  леко се изкашля, за да прочисти гърлото си, – но бих искал да се помолим,  в тази църква да има повече усмихнати лица.

Повечето от хората го погледнаха с недоумение, те не разбираха какво точно иска да им каже той. Но Макс продължи съвсем невъзмутимо:

– Струва ми се, че повече хора ще искат да влязат в Небесното царство, ако то не прилича на тази църква.

На много от лица се появи усмивка. Макас бе казал истината и хората я бяха приели с отворени сърца.

Един младеж попитал веднъж възрастен човек:

– С какво насищате душата си?

Старецът отговорил:

– През пролетта бурната реката излиза от коритото си и залива дупките в ливадите. В тях се настаняват да живеят шаран, костур, роуч и шипове – от рода на шараните. През лятото, когато водата изсъхне, в дупките се нанасят гущери, скакалци, мравки и бръмбари. Така и аз не избирам наемателите си, а живея с това, което се засели в моята душа.

Младежът се притеснил и си помислил:

„Този старец не знае с какъв огън си играе. Човек трябва да внимава много с какво пълни душата си, защото може да стане роб на нещо, от което не би могъл да се освободи“.

Милко щеше да остане сам в къщи, защото родителите му заминаваха за два дни. Те се притесняваха за него, особено майка му. Все някой трябваше да го храни, да го изпраща на училище и да го посреща след занятията.

– Нека да извикаме Милена, – предложи бащата, – знам, че и други семейства са я викали да наглежда децата им. Освен това Милко и брат ѝ са приятели.

Майката познаваше момичето и нямаше лоши впечатления от нея.

– Но дали не е заангажирана с нещо друго, – притеснено каза тя. – Ще иска ли да дойде изобщо?

Когато Милко чу, че ще викат Милена да го „наглежда“, започна да се бунтува вътрешно. Скоро се бе скарал с брат ѝ, въпреки че бяха приятели. Последния път, когато бяха заедно много грозно си крещяха един на друг.

Милко набра смелост и реши да отиде при баща си и да му каже, че не иска Милена в дома им, но вече беше закъснял. Баща му се бе обадил по телефона и момичето бе дало съгласието си.

– И бъди внимателен, не огорчавай девойката, – каза баща му, малко преди да тръгнат с майка му.

Милена дойде след половин час. През това време Милко кроеше планове как да я изхвърли. Но уви, нещата не винаги стават така, както си ги мисли човек.

Когато отвори вратата, Милена лъчезарно му се усмихна и той безпомощно я пропусна да мине покрай него.

Милена беше почти 19 годишна, но изглеждаше като малко по-голямо дете. Тя бързо приготви чай и покани Милко на масата.

– Разбрах, че нещо сте се сдърпали с Петър. Какво не можахте да разделите този път? – попита го тя.

Милко бе готов да я скастри, да не се меси в техните работи. Но някак неволно започна да разказва за причината породила кавгата им.

Милена го слушаше внимателно, без да го прекъсва.

След като Милко свърши разказа си, Милена го погледна съчувствено и каза:

– Брат ми никога няма да има приятели, още повече пък приятелки. Той обича да тъпче другите. Държи се като тиранин. Ако не се промени, Петър ще има само слуги, но не и хора, на които да се довери. Странното е, че светът е претъпкан със смазани души, които сами се хвърлят в краката на подтисника.

Милко я гледаше с широко отворени очи. Той не всичко разбра, но усети, че тя го подкрепя и осъжда брат си.

– Ти ще имаш много приятели, – Милена топло и нежно го погледна в очите. – И ще ти кажа защо. Защото когато ти дадат нещо, дори и най-дребното, ти се държиш така, все едно си получил истински подарък. Сякаш се е случило чудо.

След това Милко дълго мълча. Той се опитваше да осмисли и разбере това, което му бе казала Милена…..

Един от номерата на повечето от жените е, че уж не забелязват впечатлението, което правят на другите. Една от тях бе Надя. Тя имаше много „номера“, но накрая човек започва несъзнателно да вярва в нейната естественост и непосредственост.

Надя успяваше да внуши на всеки необходимите мисли, така че да постигне, това, което си е наумила. Гласът ѝ беше хипнотизиращ. Тя говореше уверено и убедително. Думите ѝ се лееха като ручей.

Отгоре на всичко пееше много хубаво. Когато я молеха да изпее нещо, казваше:

– Гласът ми не е нещо особено, но пея от сърце.

Почти нямаше песен, чийто думи да не знаеше. Когато се мъчеха да си спомнят за някой позабравен текст, все тя се сещаше.

Характерно за Надя бе, че обичаше да прави обобщения:

– Жените със сведени клепачи са потайни. Те са като лампа с подрязан фитил. Ако те погледнат, карат душата ти от вътре да пламне.

За друга подигравателно ще подхвърли:

– Ниска е като храст, но има още много под земята.

Ако разговаряше с такава жена казваше:

– Не я гледайте, че е такава мъничка! Такива лесно се носят. Те най-добре оценява мъжките прегръдки.

Един път казваше едно, друг път друго, но хората я оправдаваха помежду си:

– Няма значение, че това, което казва може да не е вярно, по-важното е хората да са щастливи. Пък и някои истини могат да ти вгорчат живота.

За личния ѝ живот никой нищо не знаеше. Хората охотно споделяха своите мъки и терзания с нея, но за своя живот тя не говореше.

Край нея бе винаги шумно и весело. Доброто ѝ настроение се предаваше на околните, а смехът ѝ бе заразителен. В нейно присъствие животът ставаше по-лек, за това навсякъде бе желан гост.

Лесно се сприятеляваше, намираше теми за разговор със всеки. Винаги вървеше усмихната  и човек не можеше да не ѝ отговори със същото.

Накратко казано Надя беше пълна с живот.

Много годините минаха от тогава, но Цанко още не можеше да я забрави онази страшна нощ. Всичко бе пред очите му, все едно преди малко е станало.

– Майка ти е починала? – попита Елена.

Тя не го виждаше добре в тъмното, но усети горчивата му усмивка.

– Знаеш ли какво е тамарон? – попита Цанко.

Елена поклати глава.

– Това е отрова, с нея пръскаме тютюна. Една нощ се събудих от виковете на баща ми: „Недей, недей!“ Той беше на долния етаж. Майка ми бе пила тамарон. Когато слязох долу очите ѝ бяха изцъклени, а по устата ѝ беше избила пяна. Лежеше близо до огнището. Баща ми бръкна в устата ѝ, искаше да я накара да повърне, но всичко бе напразно. Ей така си отиде, напусна ни. Тогава бях само на 12 години.

– А сега на колко си? – попита Елена.

– На 24, но това няма никакво значение. Душата ми си остана на 12 години.

Елена почувства болката му. Той ѝ бе казал, че майка му винаги се обличала в черно. Никакви снимки от нея не бяха останали.

– Простил ли си ѝ, Цанко? – Елена го погледна изпитателно в очите.

– Не съм и няма да ѝ простя, – гласът му бе груб и рязък. – И друг да е, не би ѝ простил. Ти ако беше, щеше ли да ѝ простиш? Заряза ме, бях само на 12 години.

– Ако ѝ простиш, може и да пораснеш, – прошепна Елена.

Умълчаха се. Към горчивината от случилото се в миналото се прибави едно ново разбиране за Елена. Мъж, който не може да прости на майка си, не може да обича.

Той ще се старае, но болката, че е бил изоставен и отхвърлен, ще му пречи истински да изразява обичта си, защото такава не бе получил от майка си.