Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.

Беше края на деня и студът се опитваше да замрази всяко желание и надежда, но това не попречи на Надя и Христо да се отбият до шумното заведение на ъгъла. Тя често го засичаше „случайно“ край себе си, но щом решеше да го приближи, той навеждаше срамежливо глава и бягаше.

Днес не можа да избяга или вече се беше престрашил, но факта си е факт, двамата седяха на една маса и се гледаха дълго без да проронят дума от устата си.

Накрая Христо не издържа, усмихна се малко стеснително и тихо каза:

– Опитът ми в романтичния живот е много скромен. По-скоро това бяха случайни срещи без продължение.

– Разкажи ми нещо за себе си. Знам, че пишеш, но почти нищо не знам за теб, – насърчи го Надя.

– Както вече си усетила, аз …. съм много стеснителен. Не знам, просто така съм устроен. Това може би е страх да не бъда отхвърлен, защото погрешно съм разбран. Чувствам се по-сигурен, когато съм сам. Бях единствено дете и това ми харесваше. Ужасявах се, когато хората се опитваха да ми помогнат да си намеря приятели или ме канеха да си играя с други деца. Тържествата по празниците бяха кошмар за мен, тогава стоях в някой ъгъл и исках никой да не ме забележи.

– Ами в училище? – попита Надя.

– О, нямах нищо против училището. Там бях добре. Знаех какво се очаква от мен и го правех. Бях доста умен, според мнението на учителите. Справях се добре, дори спечелих стипендия …

– Бил ли си някога в пансион? – Надя се опитваше да го опознане, като се стараеше да не го засяга болезнено.

– Баща ми искаше да отида, но майка ми не бе съгласна и тя надделя.

Надя въздъхна дълбоко, не знаеше какво да каже.

– Проблемът е, – засмя се Христо, – когато седя до някоя непозната на вечеря, трябва да разговарям с нея и да проявявам някакъв интерес. За мен това беше ужас. Така се наложи да имам някой и друг флирт …

– Не мога да си те представя да флиртуваш, – призна Надя.

– Е,… и в двата случия те флиртуваха с мен, при това бяха доста напористи. Тъй като бяха приятни и привлекателни, за мен не беше много трудно да вляза в определената роля. А после нищо, докато не срещнах теб. Забелязахте още първия ден, когато дейде тук. Загоряла, красива, рошава и …. нещо в мен се преобърна. Почувствах се отмалял. Помислих си, че виждам най-прекрасното същество, което някога съм виждал….

– Невероятно, – възкликна Надя. – Отбягваше ме всеки път, а когато се опитвах да те заговоря офейкваше по възможно най-бързия начин.

– Да, но не знаех как да се държа с теб. Ти си толкова красива, изискана, ….какво общо би могла да имаш с мен? Бях много притеснен.

– Е, сега имаш много общо, – щастлива му се усмихна Надя, – много, много общо.

– Наистина, колко е хубаво, че си тук …. когато не те виждам, постоянно мисля за теб.

– Това е най- хубавият комплимен, който някога съм получавала.

– Не мога да повярвам, – каза неохотно Христо, – сигурно си получавала страшно много до сега!

– Да, но това, което ми каза има голямо значение за мен…..

Това беше само началото. Те бяха станали приятели.

Чаят е напитка, която се получава чреа варене или запарване на обработени листа. Той е най-консумираната напитка след водата.
Съществува предание, съгласно което думата чай произхожда от China.
В Китай има две думи за обозначаване на чая. На юг предпочитат да го наричат „те“, а на север „ча“.
Англичаните са доплували до Китай от юг, за това те пият tea, а тъй като ние сме възприели името от тези по на север, пием чай.

Понякога е необходимо да се измени само една буква в дума, за да се промени целия смисъл на думата или изречението.
Ако те нападне такава „епидемия“ е чудесно. Получават се остроумни фрази на „тъмен“ фон с неочакван смисъл.
Хората обичат да се шегуват. Това е здравословно. Опитайте и се посмейте!
Ти си разочарователна. Влюбийство. Чувство за собствено отстойнство.Ти благобухаш. Баунодушие – относно кучето. Несвършенолетна. Котколизатор. Пушенето помага за упокоение. Недоспатки. Сълзоочтив ВАЗ. Абонатът временно е недостоен. Работно бреме. Парите лекчатат.

А ето ви и изрази с неочакван край:
Уважавай родителите си, те са завършили училище без Google и Wikipedia. Когато излизаш от себе си, затваряй си устата.

– Как се казвате?
– Вера.
– А цялото ви име?
– Доверие.