След като подреди сам масата, Павел Тенев покани любезно и с много внимание гостенката си, русокосата Даря:

– Каня те на една скромна вечеря. Вярвам, че ще ти харесат ястията. Ако все пак нещо не одобриш, имай милост към мен, с готвене се занимавам отскоро. Иначе в кухнята изобщо не влизах, бях предоставил всичко на Елена.

Двамата пристъпиха към масата и между хапките се завърза непринуден разговор. За какво ли не си говореха, но и двамата по негласно споразумение не засягаха болезнените теми.

Приключиха с храненето и преминаха веднага към кафето. Изведнъж дойде момент, в който думите замряха. В настъпилата тишина от вън се чуваше невъобразим шум от купонясващи  младежи.

Неочаквано Даря тръсна глава и каза:

– Отдавна трябваше да се разведеш с жена си.

– Човек свиква с лошото като с хронично заболяване, – засмя се Павел.

– Вие двамата сте много различни, – отбеляза грубо Даря, като преметна крак въз крак.

– Може би сме имали нещо общо, щом взаимно сме се търпели толкова много години, – опита се, да се пошегува Павел.

– И какво бе то? – предизвикателно попита Даря.

Павел само вдигна рамене.

– Ние жените обичаме онези мъже, които сами се уважават, – отбеляза Даря, – а ти прекалено много се издигаше в собствените си очи …… Може би имаш малко нужда от обожание.

– Не съм се замислял върху това, – призна си Павел, – но бракът ми бе напълно безплоден.

– И моя бе такъв …… – каза Даря и добави много тихо – и то по моя вина.

– Нямах предвид това, – сбърчи нос Павел. – Исках да кажа, че ако двама души непрекъснато си търсят кусурите, неуважението се настанява трайно между тях.

– Открила съм, че желанието да се намират само положителни качества в партньора, помага за сближаването между двамата. Това заздравява отношенията в семейството.

– Да, така е, – съгласи се Павел. – Колко често сме си разменяли обвинения от рода на: „Ти си непоносим. Все такива калпави ги вършиш. …..“ Бяхме прекалено критични един към друг, сякаш всеки от нас гледаше да стъпче партньора си, за да се извиси над него.

Двамата имаха за какво да съжаляват. Зад гърбовете им стояха два опустошени и разбити брака.

Бай Васил бе известен в града кундурджия. Ще попитате:

– Що за професия е това?

Ако ви трябват чепици, т.е. обуща трябва да намерите обущар или кундурджия, за да ви ги изработи. Въпреки че днес обущарите поправят, а не правят обувките, които купуваме от магазина. Май тази професия е на изчезване?!

Та думата ми бе за бай Васил. Оправен човек бе. Уважаваха го не само за майсторлъка му, но и за мъдростта му.

От няколко дена на площада идваше Марин Петльов, спираше хората и се опитваше да ги поучава на това или онова. Даваше им умни съвети, все едно притежаваше голям опит.

Бай Васил много добре познаваше този млад мъж. Той нямаше нищо против това, което младежът казваше, но го дразнеше едно, че говори и поучава за неща, които може би само бе прочел от книгите или бе чул от някой, а животът му съвсем друго говореше.

Един ден кундурджията не се стърпя и попита:

– Марине, ти изпълняваш ли всичко това, на което учиш хората?

Младият мъж се позасмя и хитро погледна бай Васил:

– Не! А нужно ли е това?!

– Че как така? – възмути се кундурджията. – В противен случай ти ги мамиш.

– Ех и ти бай Василе, – въздъхна дълбоко Марин. – Нима ти носиш всички кундури, които си направил.

Старецът вдигна възмутена ръце:

– Каква младеж! Боже, опази ни!

Какво ли човек няма да чуе за съботата. Едни казват, че трябва да се спазва. През този ден нищо не трябва да се прави.

Последователите на Христос смятат, че това не е за тях. Освен това първите християни са се събирали в неделя, поради възкресението на Исус в този ден.

Децата имат друг подход към нещата. Те не се съобразяват със споровете на възрастните, за това изнамират неочаквани и нестандартни отговори на затрудняващите ги въпроси.

Ето ви един чудесен пример случил се в неделното училище на една малка църква.

Децата стояха тихо. Със зяпнали уста те следяха разказа на учителката си. Тя им разказваше една от историите в Библията:

– В синагогата влезе един човек с изсъхнала ръка. Фарисеите искаха да обвинят Исус, за това го попитаха: „Позволено ли е на човек да изцелява в събота?“ А Той им отговори: „Кой човек от вас, ако има една овца и тя в съботен ден падне в яма, не ще я улови и извади? А колко е по-скъп човек от овца! Затова позволено ли е да се прави добро в съботен ден?“ Тогава Исус се обърна към човека и каза: „Простри ръката си“. И мъжът я простря, и тя стана здрава като другата.

Децата бяха ококорили очи и всяко от тях се опитваше по свой начин да осмисли чутото.

– Как мислите, защо фарисеите не са се покаяли  по време на проповедта на  Исус? – попита учителката.

Децата взеха да се спотайват. Дончо, какъвто си беше пъргав и припрян, скочи от мястото си с вдигната ръка. И преди учителката да му даде думата, бързо изстреля на един дъх, това, което първо му бе дошло на ум:

– Защото е било събота ….. – Дончо се почеса по тила и самонадеяно поясни, – Нали на този ден нищо не е трябвало да се върши …….

Беше прекрасна вечер. Мартин и Славка излязоха на разходка. И двамата бяха изненадани от красотата, която ги заобикаляше.

Това бе една от онези ясни зимни вечери, когато сиянието на луната и звездите очароваха и спират дъха.

Славка протегна ръка напред и възторжено каза:

– Марти, виж това! Не е ли прекрасно?!

Мартин повдигна глава нагоре, усмихна се и нежно каза:

– Красиво е, защото е сътворено от моя Татко!

Славка трепна:

– Татко …

– Мислиш, че се държа доста фамилиарно с Бога? – попита Мартин.

– Може би …. , – малко неуверено потвърди Славка.

– Това не противоречи на Библията, – убеден в своята правота каза Мартин. – В Новия завет за обозначаване на бащата се използва гръцката дума „Авва“. По-точен превод за нея би била думата „татко“. Тази дума обозначава близост. Говори за отношения, които се развиват благодарение на многото време, което сме прекарали заедно.

– Искаш да кажеш, че баща и татко са различни понятия? – Славка погледна изпитателно Мартин.

– Когато бях малко дете човекът, който ме отгледа, понякога бе „баща“, а друг път „татко“.

– Интересно, – поклати глава Славка, – кога се появяваш тази разлика?

– Когато правехме нещо заедно, което ми бе приятно, той бе за мен „татко“, например, когато ловяхме риба. Но когато ми казваше да направя нещо и от мен се очакваше моментално послушание, той бе „баща“.

Бог е такъв. Той е наш Баща и Татко. Понякога трябва да бъдем много сериозни дори делови спрямо Него. А друг път можем да се чувстваме съвсем безгрижни. Но и в двата случая, ако общувате с Бога достатъчно, за да Го познавате, ви гарантирам, че ще искате да сте близо до Него през цялото време.

Всички го обичаха и малки, и големи. Филип Борисов за всеки намираше утешителна дума, а попаднеше ли сред деца, за тях настъпваше истински празник.

С възрастните бе възрастен, с младежите бе младеж, а с децата бе същинско дете.

Застанеше ли Филип на амвона в малката църква на провинциалния град, всички млъкваха. Дори бебетата не плачеха, а най-малките се спираха на едно място и със отворени уста го слушаха.

Сладкодумен бе, не можеше да се отрече. Когато заговореше в църквата се усещаше силното присъствие на Божия Дух. Наричаха го „Принцът на амвона“ и това съвсем не бе случайно.

Веднъж в живота си Филип посети Витлеем. Вдъхновен от вечерния вид на древния град, написа песен за него. Тази песен стана една от най-обичаните в църквата и често я пееха.

Въпреки преклонната си възраст Филип не остави поста си на вдъхновител за стари, на средна възраст хора и младежи. Той окуражаваше изпадналите в депресия и отчаяние.

Неслизащата усмивка от лицето му предизвикваше въодушевление и ентусиазъм. Само един негов поглед и благият му хумор подобряваше настроението на хората около него.

Един ден се разнесе вестта, че Филип Борисов вече е с Господа на небето.

Когато малката Мими чу това, тя възкликна:

– О, мамо! Колко щастливи ще бъдат ангелите!