Нощта поглъщаше вече деня, но майстор на часовници Велко и чиракът му Станьо все още работеха в работилницата.

– Виж това! – майсторът насочи фенерчето си към малка фина бележка, грубо гравирана върху стария часовника, над който работеха.

– Какво е това? – ококори очи Станьо.

– Поставено е от друг майстор почти преди един век.

– И за какво служи?

– Това е „свидетелска марка“, която ми помага да разбера как да настроя механизма.

Станьо продължаваше да гледа грубо гравираната бележка върху часовника и не можеше да разбере, за какво става изобщо въпрос.

Майсторът усетил недоумението на чирака си, продължи да обяснява:

– Преди не е имало ръководства за ремонт, а са използвани така наречените „свидетелски марки“. Те помагат на такива като мен да извърша ремонта и прецизно да подредя движещите се части. Един вид проява на доброта към следващия човек, който ще прави ремонта на часовника.

Ние живеем в един разрушаващ се свят, но нашите „свидетелски бележки“, като утешителна дума, помощ на нуждаещ се или внимателно изслушване, макар да изглеждат съвсем дребни, могат да променят живота на някой.

Марко четеше Библията си. Изведнъж въздъхна и раздразнено прибави:

– Този пасаж винаги ме е плашел.

Ставаше дума за следния стих: „Мъже, обичайте жените си, както Христос възлюби църквата и се предаде за нея“.

– Наистина ли обичам жена си така? Ако събера цялата си воля как да се жертвам за нея?

И той се замисли.

Внезапно се усмихна и си каза:

– Това е. Милка е на диета, но в кухнята има от ония парчета сладкиши, от които не трябва много да яде.

Марко се почеса по главата.

– Знам, че Милка има слабост към тях. Трябва да действам бързо, за да ѝ помогна.

Марко не се церемони много и изяде всичките парчета.

– Сега тя няма да се изкушава от тях, – радостно плесна с ръце той.

Това беше акт на зашеметяваща безкористност.

За съжаление Милка не видя нещата по този начин.

– Всичките ли ги изяде? – попита тя, като разклащаше празната кутия пред очите му.

Странно, в погледа ѝ не се четеше благодарност, а Марко точно това очакваше.

– Да, жертвах тялото си заради теб, – съвсем сериозно отговори той.

Минка бе много малка, но жадно поглъщаше всяка дума или звук. Така тя научи, че котката казва „мяу“, кучето – „бау“, враната – „га“, …

Един ден родителите ѝ я оставиха да гостува при дядо си и баба си.

Тук за Минка имаше много интересни животни и тя най-старателно запаметяваше, кое как вика.

Веднъж тя отиде с дядо си да пасе кравата. Цял ден гони пеперуди и мушици по поляната. Бе очарована от черните точки по червения гръб на калинката.

Лошото бе, че не можеше да разбере какви звуци издаваха тези страни същества.

На връщане дядо ѝ се спираше и бъбреше със свои приятели, а малкото момиченце подскачаше наоколо и откриваше още мълчалива малки животинки.

Когато почти стигнаха до портата, Минка радостно ускори крачка.

Дядо ѝ съвсем не бе очаквал това, спъна се в един корен и падна. Той хвана здраво повода на кравата и се опита да я спре. В същото време старецът правеше несполучливи опита да се изправи.

За да примами животното от устата му излизаше само:

– Му-му-у ….

Минка видя всичко, плесна с ръчички, изтича при баба си и започна да вика:

– Кава пада, кава пада ….

Притеснена баба ѝ притича да разбере, защо кравата е паднала.

Когато стигна портата, тя се успокои. Помогна на дядото да стане, а кравата бе отведена в обора.

Дълго време след това двамата старци се опитваха да обяснят на внучката си:

– Не кравата, дядо падна.

– Вика му-у-у, – упорстваше Минка.

– Дядо ти не е крава, – смееше се баба ѝ, – дори и да вика „Му-у-у“.

Христина бе добра жена, в истинския смисъл на думата. Не подминаваше паднал, онеправдан, тъжен, лишен от средства и любов човек.

Тя си имаше едно любопитно синче Данчо, което не я оставяше нито за миг свободна. Въпросите му се изливаха като неспирен поток, готов да я погълне.

Една вечер Данчо се въртеше неспокойно и накрая попита майка си:

– Как можеш да издържаш да седиш до умиращи хора в последните им часове, без да можеш да ги спасиш?

Майка му го погали по главата и му зададе следния въпрос:

– Ако трябва да изядеш някое голямо животно, как го правиш?

Данчо бе чувал тази шега не веднъж, затова бързо отговори:

– Малко по малко.

Майка му се засмя и добави:

– Не можем да променим света, нито хората в него. Действаме малко по малко и постигаме нещо, когато е възможно. Даваме всичко от себе си.

– А ако не успеем? – уплашено попита Данчо.

– Втълпяваме си, че сме направили достатъчно – въздъхна Христина, – Така живеем с неуспехите си без да се удавим.

Небето бе обгърнато от пурпурен здрач. Бе време, когато следобедната дрямка бе минала, а разговорите на вечерта още не бяха започнали.

Боровете чернееха в небето, а всичко, което беше по-близко до земята, бе замъглено от смрачаването.

Чичо Григор бе седнал на пейката пред дома си и закачливо гледаше Иво.

„Младо момче е той, – помисли си той, – още хвърчи в небесата“.

– Много хора казват, че са християни, – каза Григор. – Ако питаш българите деветдесет процента от тях ще ти кажат, че са такива.

– Да, но много от тях живеят според собствените си правила, – спокойно отвърна Иво, – а не чрез доверие в Божието Слово.

– Това, което казват за тяхната си вяра и начина, по който решават да живеят, си е тяхна работа, – Григор леко се усмихна.

– Истинската вяра е нещо повече от думи, – заяви Иво. – Например, мога да ти се похваля, че съм най-добрият певец, но ако запея ще разбереш, че това не е истина. Нашите действия трябва да доказват вярата ни.

– И според теб каква е разликата между истинската и фалшивата вяра? – попита предизвикателно Григор.

– Ето в такова време, когато има много заболели, умират мнозина, има доста сътресение, – Иво закрачи въодушевено около пейката, – не трябва да позволяваме страховете да ни погълнат, а е нужно да приложим вярата си.

– И как става това? – иронично го погледна Григор.

– В Библията има хиляди обещания от Бог, – започна да обяснява Иво. – Те ни помагат да останем стабилни и силни.

– И как се получава достъп до тези обещания? – последва нов въпрос.

– Достатъчно е напълно да се доверим на Бога, – категорично отсече Иво. – Тогава истинската вяра ще доведе до отговор на молитвите ни и животът ни ще се промени.

– Като гледам теб, а и някои, които твърдят, че са силно вярващи в Бога, – засмя се Григор, – действията ви не подкрепят това, което казвате.

– Ако това отстрани изглежда така, – тъжно каза Иво, – трябва да се покая, че не живея според това, което вярвам.

Иво наведе глава и се разплака:

– Господи, помогни ми остатъка от живота си да го изживея така, че делата ми да говорят за вярата ми в Теб.