В Милано, в близост до сградата на фондовата борса е поставена 11 метрова мраморна скулптора във вид на човешка длан с вдигнат среден пръст.

Тази скулптура, озаглавена L.O.V.E. (Л.Ю.Б.О.В.) е създаден от италианския скулптор Маурицио Кателан.

Попитан за смисъла на скулптурата, Кателан подчертал, че  L.O.V.E. е израз на любов.

Той е помолил да не се разглежда неговото произведение, като символ на световната финансова система.

Мария пътуваше във влака с три годишния си син. Беше препълнено, но младата жена играеше с детето си и общуваше с пътниците, за да убие времето.

– Мони обича да общува с хората. Пита ги как вървят работите им. Хвали някоя хубава прическа, – казва с гордост майката за сина си.

По време на пътуването Мария обясняваше на детето си:

– Ти си вече голям и трябва да се държиш прилично пред хората. Когато кашляш, ето така с длан трябва да прикриваш устата си – и майката поставяше ръка на устата си. – Хубаво е да казваш на хората „моля“ и „благодаря“……

Пътят бе дълъг и изморителен. И Мони скоро заспа в ръцете на майка си.

В този вагон пътуваше баща на четири деца, които бяха станали вече големи и самостоятелни хора. Той бе изморен, връщаше се от работа, но разговорът на Мария със сина ѝ му привдигна настроението и той реши:

„Тази жена с детето си направи вечерта ми приятна, защо да не направя това и за нея?“

Когато този мъж се отправи към вратата, той ѝ подаде навит лист с думите:

– Изглежда сте го изтървали.

Мария бе уверена, че нищо не е изтървала, но с любопитство разтвори листа.

Там имаше 5 лева и бележка: „Почерпете се за моя сметка. Вие сте прекрасна майка, обучаваща сина си на добри маниери. Имам дъщеря на вашата възраст. Надявам се тя да стане добра майка като вас“.

Тези думи докоснаха силно младата жена и очите ѝ се насълзиха.

– А аз постоянно се притеснявам, че не правя нещата както трябва, – каза си Мария. – Понякога си мисля, че съм прекалено строга с Мони, а понякога, че много му позволявам.

Тя се огледа да благодари на възрастния човек за добрите думи, но той вече бе слязъл.

Практически цялата повърхност на земята е изучена от човека, но морските дълбини пазят тайни, които се откриват постепенно.

С появата на възможности да се потопят хората дълбоко във водната бездна се наблюдават необичайни създания.

Днес ще ви запозная с едно от тях.

Синият ангел е много малко същество. То се събира в дланта на човек. Има удивителна форма и цвят. Прилича на пърхащ ангел. Този камуфлаж му помага да се предпази от хищниците, както във водата, така и във въздуха.

Ангелът може леко да изплува на повърхността на морето и да поеме въздух от едно въздушно балонче.

Бе прекрасен дъждовен ден. Дъждът се изливаше буйно, сякаш някой го бе държал до сега заключен и не му бе давал на воля да излива струите си вода. Обичам когато вали.

Като дете стоях до прозореца и гледах как капките се стичат по стъклото. Това не бяха само капки, а живителна струя, която докосвайки се до всичко и го освежаваше.

Бях забелязала, че когато вали се засилва ароматът на всяко стръкче, цвете докато се стигне до мощните дървета свели мощните си клони, натежали от мокри листа, надолу.

Когато завалеше дъжд, виждах бързо притичващите хора, търсейки къде да се скрият от капките му. Други отваряха припряно чадърите си,  но понякога вятърът им изиграваше лоша шега и обръщаше наопаки защитата им.

Един ден , когато заваля и всички в къщи се бяха изпокрили по стаите, леко открехна вратата и боса изтичах на улицата. Прохладната вода се стичаше по тялото ми, а аз танцувах под дъжда.Локвите се изпълваха с вода, а сърцето ми с безпределна радост.

Баба ме вида и започна да ми вика и размахва ръце от вратата:

– Прибирай се! Ще настинеш! ….

Но струите вода, заглушаваха думите ѝ.

Малки главички страхливо надничаха от околните прозорци и завистливо ме гледаха.

Тичах през локвите, протягах ръце към дъжда и весело крещях:

– Дъжд, дъжд, …..

От някъде изскочи черен пес и радостно започна да лае около мен. Изглежда и на него му доставяше удоволствие, да подскача под дъжда.

Изведнъж дъждът спря, но всичко наоколо искреше в чистота, а във въздуха се усещаше ароматът на цветя, трева и дървета.

Спомням си едно лято ни бяха пратили да пасем кравите. Тогава пак заваля. Нямаше къде да се скрием, наоколо имаше само поляни, а гората бе далече от нас.

Тогава Светла свали дрехите си, внимателно ги сгъна, сложи ги на близкия камък и седна върху тях. Ние я гледахме смаяно, а тя ни обясни:

– Когато спре дъждът и по изсъхнем, дрехите ми ще бъдат сухи.

Веднага последвахме примера ѝ. Бяхме само четири момичета.

Водата обливаше телата ни и изчистваше праха и мръсотията насъбрала се по кожата ни.

Когато спря дъждът, слънцето изтърколи огромното си кълбо на небето и затопли телата ни. Наоколо се издигаше лека пара от изпаряващата се вода. След това радостно облякохме сухите си дрехи и подкарахме кравите към гората.

Когато отново завали, усмихвам се и протягам длани към дъжда. Той ми носи радост и ме успокоява. Потъвам в мощната му прегръдка и чувам музиката от танцуващите капки край мен …

Той вървеше по улицата и тихо плачеше. Крастав, с едно ухо и възпалена лапа. Вдигнал опашка с нещастни очи, а в тях перли от нестихващи сълзи.

Никой не го забелязваше, а ако някой му обърнеше внимание, му изръмжаваше или крещеше нещо срещу него. Случваше се да получи и удар с пръчка. Горкият едва смогваше да я избегне, ако успееше да се мушне някъде.

Тъжно си мислеше:
– Аз съм толкова грозен. Кой ще се смили над мен и ще ме вземе да живея при него.

Така вървеше по края на пътя, когато пред себе си видя крака. Две огромни крайника обути в големи ботуши. Уплашен затвори очи, очаквайки края си.

Човекът се наведе към него и му каза нежно:

– Какъв красавец само! А ухото къде е?! Ще дойдеш с мен приятел, бих се радвал на твоето присъствие. Дворец и прекалени удобства не ти обещавам, но виж мляко и наденичка мога да ти дам.

Човекът протегна ръка и взе в дланите си малката мръсна топка от косми. Изведнъж изненадно погледна към небето:

– Нима дъжд заваля?

Не, котето бе заплакало в ръцете му…