Миро и Жоро се вглеждаха в натрупаното с облаци небе и се питаха, дали ще вали. А между другото водеха много „важен“ разговор.

– Ако духовният ти багаж бе видим, какво ли щеше да има в него? – попита Миро.

– Куфари от вина, издути от преяждания, раздувания и компромиси, – разпери ръце Жоро.

– Да носиш товар от вина, не е нещо ново. Толкова много го правят, – добави Миро. – Представи си хлапе, което съжалява за думите, които е казало на майка си….

– Вероятно ще съжалява за стореното, но не може да ги върне назад, – плесна с длан по крака си Жоро. – Така че тази вина си остава в него и го гнети.

Двамата замълчаха, като си спомняха за доста неща, в които се чувстваха виновни.

– И как се смъква този духовен багаж? – попита Жоро.

– Чрез пътя на правдата, – бързо отговори Миро.

– Къде е този път? – недоумяващо вдигна рамене Жоро.

– Това е тясна криволичеща пътека нагоре изкачваща се по стръмния хълм, – започна да обяснява Миро, – на който се намира кръст.

– И? – настойчиво извика Жоро.

– В основата му има много торби с грехове….

– Нищо не разбирам, – прекъсна го Жоро.

– Това е Голгота. Компостна купчина за вина. Искаш ли да оставиш там и своята?

– О, да! Би ми било по-леко, – усмихна се Жоро.

Срещата между Васко и Дамян стана случайно. Дълго време двамата не бяха се виждали, а по-рано често беседваха и разнищваха злободневни въпроси.

Сега обмениха информация за изминалите години и … Васко започна отново да чопли, както преди:

– Възприемаме се като много важни и далновидни.

– Така е, – съгласи се Дамян, – Вярваме в научни теории, четем списания изпълнили страниците си с новите постижения на нашето време.

– Ех, – въздъхна Васко, – тайно или явно се присламчваме към твърдението, че човечеството е еволюирало интелектуално и че сме много по-добри от нашите простодушни, суеверни предци.

– Присмиваме им се, че са се кланяли на създадените от тях богове. А ние какво правим?

Васко плесна с длан коляното си и добави:

– Ние се покланяме на по-фини, но също толкова фалшиви богове. Като започнем с работохолизма ….

– Нима безкрайните ни напъвания ще ни донесат някакво удовлетворение?

Васко продължи да изброява:

– Легализма ….

– Да бе, да се представяш за по-добър, отколкото си и да се представяш безупречно, сякаш това ще ти донесе мир в душата, – махна с ръка Дамян.

– Интелектуализма …., – тъй като този път Дамян си замълча Васко продължи. – Дали наистина сме толкова умни, колкото се мислим?!

– Да не говорим за материализма, – плесна с ръце Дамян. – Някакво си там притежание ще ни донесе голяма радост. Как ли пък не?!

– Започваме да се покланяме на фалшиви богове, – поклати глава Васко, – когато разменим истината с лъжата.

– Истината на Библията не се променя с обстоятелствата в живота ни, – наблегна Дамян.

– По-скоро тя разкрива и отстранява всяка лъжа.

– Да, – съгласи се Дамян, – само Истината ще ни направи свободни.

Двамата стари приятели трябваше вече да се разделят, защото и времето напредна, но си обещаха пак да се видят отново и да си поговорят по-дълго.

Това бе едно дълго лято за Кирил. Мечтата му бе да има велосипед.

– Всички останали деца в квартала имат най-готините, най-новите, най-лъскавите най-добри велосипеди . . . освен мен, – често си повтаряше той.

Кирил гледаше как приятелите му се събираха заедно и караха колелета по неговата улица, а той само въздишаше.

Родителите му купиха нови елегантни дрехи, но това не го зарадва особено. Никакво внимание не им обърна.

– Парцали разни, сякаш си нямам други, – мърмореше недоволно Кирил под носа си.

Цупеше се и бе неблагодарен.

Но Кирил не знаеше, че го чака изненада на тавана, чисто нов велосипед, който му подариха на рождения ден.

– Дълго се надявах, докато накрая се отчаях и престанах да очаквам велосипед, – призна Кирил пред родителите си.

– Просто понякога не разбираме и не виждаме, …. особено когато нещата не вървят добре, – усмихна се баща му.

– Бог ме познава и знае всичко, което желая. Защо тогава ме държи в напрежение, което понякога достига до отчаяние? – попита Кирил.

– Бог смесва добрите и лошите преживявания в живота за наше добро, – каза баща му.

– Защо трябва да ги смесва? – Кирил сбърчи нос.

Майка му го придърпа да седне до нея и започна кротко да обяснява:

– Представи си, че правим торта. Вземаме брашно. олио, яйца, захар, …и всички необходими съставки. След това ги смесваме и се получава вкусна смес, която печем. А сега погледни, ако всяка от тези съставки изядем поотделно, ще бъде ли толкова вкусно? Не, нали?!

– Бог взема чакането ти на нов велосипед и го превръща в добро, – бащата разроши с длан косата на сина си.

– Това означава да се доверя на Бога и да Му бъда благодарен и тогава, когато изглежда, че нещата не вървят, – Кирил започна да разсъждавана глас. – Той кара всички неща да работят заедно за добро, защото ме обича.

Родителите му кимнаха с глава, те бяха напълно съгласни с него.

Стилян отново се бе огорчил. Бяха се отнесли с него недобре, а той не го заслужаваше.

Баща му след като го видя отбеляза:

– Навярно е много обидно, но помисли. Исус не заслужаваше да бъде разпнат, но какво каза?

– „Те не знаят какво правят“, – въздъхна тежко Стилян.

– Ако следваш Христос, трябва да обичаш като Него, – прибави бащата.

– Когато ме нараняват, аз се обиждам, – призна си Стилян. – Може би вместо да се съсредоточа върху собствената си болка, трябва да се запитам, защо са го направили?

– На прав път си, – усмихна се баща му. – Когато някой е груб с мен, просто му се усмихвам.

– А когато приятел не е съгласен с мен? – Стилян с очакване вдигна поглед към баща си.

– Вие сте различни, но това не променя твоята вечност. Замислял ли си се, че повечето неща, които ни обиждат, нямат вечно въздействие.

– Но може да има лоши последствия, – тъжно поклати глава Стилян.

– Може да отблъснеш хората, когато те обиждат, но по този начин може да ги отдалечиш от Христос.

– Ако някой се спъне заради мен, – Стилян разроши косите си с длани и разтърси главата си, – не …. дори не искам да мисля за това.

– Когато можеш да покажеш на някого любов, въпреки че те е наранил, той ще види в теб Исус, – баща му го потупа по рамото насърчително. – Остави обидата и я замени с любов.

– В крайна сметка вечното въздействие се открива, когато показваме любов един към друг, – усмихна се Стилян.

Угриженото му лице се бе прояснило. Радостта бе заела отново своето място в сърцето му.

Двамата се срещнаха в градската градина. Краси отвори дланта си и показа на Пламен:

– Ето го.

Предметът представляваше неестествено разкривена дървена фигура.

– Какво е това? – попита Пламен.

– Един от идолите в село. Говорим им, но те не чуват. Кланят се на това, дори му правят дарове.

– Идолопоклонството е проблем на сърцето, – отбеляза Пламен. – За съжаление всички се борим с него.

– Глупости! – възкликна възмутено Краси. – Да си ме видял да се кланям някога на подобно чучело?

– Идолът може да бъде, – Пламен се почеса зад врата, – всичко различно от Бог, което смятаме за съществено за нашия живот, нашата представа за себе си, нашето задоволство или това, което приемаме. Дори неща, които изглеждат добри, могат да станат идоли за нас.

– Какво говориш? – Краси опули очи.

– Когато търсим утеха или самооценка от нещо различно от живия Бог, ние извършваме идолопоклонство.

Краси стоеше като стреснат. Когато дойде на себе си каза:

– Май си прав. До сега не бях се замислял над това. Ще трябва да започна да унищожавам идолите в сърцето си.

– Всеки осъзнавайки какво го отделя от Бога, разбира, че това е поредния идол – усмихна се Пламен – и се стреми да го премахне от себе си. Хубавото е, че има Кой да ни изобличава и помага в това дело.