Ралица и Валери бяха млада двойка. Още преди да се оженят, те говореха възторжено, как ще се грижат за децата си, къде ще ги водят, с какво ще ги запознават….

Но времето минаваше, а очакваната рожба не идваше. Двамата решиха да отидат на лекар.

Той не ги зарадва. Думите му бяха много тежки за Ралица и Валери:

– Вие не можете да имате деца.

Примириха се и се прибраха. Единствено им остана надеждата, че Бог ще се погрижи и за това, както досега в живота им.

Изминаха десет години. Ралица забременя. Бременността ѝ премина леко.

Когато дойде време за раждане Валери придружи съпругата си до болницата. Вълнението им бе голямо.

Часовете в чакане се превърнаха в неочаквана безкрайност. Ралица нямаше достатъчно разкритие, за да започне самото раждане.

Лекарят се притесни и предложи:

– Ще направя кесарево сечение.

Ралица се разплака.

Лекарят се опита да я успокои:

– Аз ще направя всичко, което е по моите сили, но ще се молим, защото само Бог може да направи повече, отколкото очакваме.

Ралица, Валери и докторът се помолиха и след десет минути се роди здраво момченце.

Хубаво е, когато медик признава зависимостта си от Божията сила, защото честно казано всички се нуждаем от нея.

Спас отново бе изпуснал нервите си и бе крещял, а сега съжаляваше за своята невъздържаност.

Пламен седеше до него и го разбираше напълно. Те бяха приятели още от деца.

– Как можах? – укоряваше се Спас.

Той чупеше ръце и бе отчаян.

– Разбери, – кротко се обади Пламен, – Те не мислят. Само отговарят.

– За кого говориш? – нервно запита Спас.

– За емоциите, – обясни спокойно Пламен. – Те вземат „назаем“ мисли и така подтикват чувствата ти.

– И какво излиза? – Спас разроши косата си с ръка. – Това, което мисля определя чувствата ми?!

– Твоите емоции се създават и управляват от начина ти на мислене за обстоятелствата в живота си. За това ако искаш да преодолееш емоциите си, трябва да овладееш мислите си.

Спас само леко се размърда, но нищо не каза.

– Лукавият е майстор в насаждането на мисли в ума ти, – продължи Пламен, – а ти ги възприемаш като свои.

– Много пъти съм го чувал да ми нашепва: „Не можеш да преодолееш ниското си самочувствие, нито желанието да се сравняваш с другите“, – призна си Спас.

– „Не можеш да промениш старите си си навици. Трудно ти е да се справиш с депресията“. – продължи в същия дух Пламен.

– Не мога да се освободя от емоционалното си робство, – въздъхна тежко Спас.

– Той може да ти казва много такива неща, дори и под негово влияние да ги изричаш сам на себе си, – ентусиазирано заговори Пламен,

– Какво да правя? – Спас с надежда се взря в приятеля си.

– За да преодолееш всичко това, трябва да спреш да вярваш на лъжите му.

Спас наведе глава.

– Всички тези твърдение може би са били верни за старото ти естество, – въодушевено продължи Пламен, – но то вече е умряло на кръста с Христос. Ти си вече ново създание. Старото премина. Всичко в теб е ново.

Данаил работеше повече от дванадесет часа на ден без прекъсване. Бизнесът му изискваше много време и енергия.

Но когато се прибираше в къщи Даниел бе толкова изморен, че не общуваше с жена си и децата си.

Той работи така около два месеца и се срина. Бе откаран в болницата.

Посети го приятелят му Костадин и го посъветва:

– Организирай си екип, не се нагърбвай със всичко сам. Ако продължаваш така, далече няма да стигнеш.

– Но всеки от този екип, може да ме излъже, – съпротиви се Данаил.- Мога ли да им се доверя?

– Въпреки всичко, – каза Костадин, – сам не можеш да запазиш сегашното темпо. Сега си само изтощен, но може да стигнеш и до по-лошо състояние.

Данаил се намръщи, но се размисли, след което попита:

– Ще ми помогнеш ли да избера хора за тази група, които да ми помагат?

Костадин с готовност се съгласи:

– Добре, дори ще повикам още двама мои приятели, които ще ни помогнат в тази дейност. Те от дълго време са в този бранш.

След година бизнесът на Данаил бележеше значителен ръст. Това не би могло да стане, ако той бе отказал помощта от приятели си.

Бог не ни е създал да се блъскаме сами без подкрепата на любящо обкръжение.

Когато работим заедно в екип, можем да намерим истински мир.

Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.

Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.

Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.

Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.

Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.

– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.

– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?

– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.

– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……

Изведнъж ентусиазмът му секна.

– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.

– И как да му покажа това?

– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?

– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.

– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.

Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.

Когато Таня водеше децата си на училище рано сутрин, по-малкия Кольо сочеше с ръка и съобщаваше:

– Пак онова момиче.

А Надя му пригласяше:

– Колко смешно бяга. Сякаш нещо я спира да прави това.

Това младо момиче всяка сутрин се движеше по същия начин в парка. То имаше огромно слушалки на главата и ярки чорапи, които достигаха коляното.

Девойката редуваше движенията на ръцете и краката си, като винаги докосваше земята с един крак.

– Този спорт е различен от бягането и джогинга, при който се натоварват само коленните стави, – поясняваше за кой ли път Таня.

– Какво е това джогинг? – питаше Кольо.

– Забраванко, – плезеше му се насреща Надя, – това е бягане при, което хората си почиват.

– А това? – продължаваше неуморно Кольо, като сочеше по посока на момичето.

– Това е силово ходене, – обясняваше отново и отново Таня,

Тя всяка сутрин се опитваше да внесе по-голяма яснота на думите си, за да я разберат децата.

– То е умишлено сдържане, ограничаване на естествената склонност на тялото да бяга. Този вид движение дори да не иска да включва толкова енергия, съсредоточеност и сила, колкото и обикновеното бягане, все пак ги изразходва. Но при него всичко е под контрол.

„Това е ключът, власт под контрол – помисли си Таня. – Библейското смирение, както и силовото ходене, често се разглеждат като слабост, но това съвсем не е така. Смирението не отслабва нашите сили и способности, а по-скоро позволява да бъдат укротени, както ръцете и краката ръководени от ума, когато прохождат рано сутрин“.

Когато чуем призива „върви смирено“, нужно е да ограничим желанието си да вървим напред пред Бога.

Понякога се налага да направим нещо и то бързо, защото ежедневната несправедливост в нашия свят е огромна, но ние трябва да бъдем контролирани и насочени от Бог.