В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.
Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.
Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:
– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.
Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.
– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.
Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.
Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.
Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.
В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.
– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.
Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:
– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.
Душата му запя, а гласът му я последва.
