Станчо тичаше по улицата. Това правеше редовно всеки ден.

Изведнъж спря.

Бе забелязал чифт износени обувки близо до табела на бездомник, който искаше да му се помогне.

– А, – радостно възкликна Станчо, – ти носиш моя номер обувки.

Той изобщо не се поколеба. Свали бързо обувките си и ги даде на бездомника, като обясни:

– Благословен съм през целия си живот. Бог е бил много добър към мен. Сега е нужно теб да благословя.

Прибра се бос, но щастлив.

Точно така трябва да проявяваме доброта един към друг.

Всичко, което правим или казваме, трябва да го извършваме като представители на Господа.

Нека като Станчо бъдем нащрек за възможности да бъдем добри.

Така благодарим на Бога за цялата доброта, която сме получили от Него.

Хубаво е, когато виждаш следната ситуация:

Пепо бе най-малкият в семейството. Васко бе по-голям от него с три години.

Двамата бяха получили по една порция картофки. По- големият бързо ги излапа и попита по-малкия си брат:

– Мога ли да взема малко от картофките ти?

Пепо ентусиазирано отговори:

– Разбира се.

Брат му заграби половината от картофките, но Пепо се усмихна. Той макар и малък бе щедър.

Баща им видя всичко, привика ги при себе си и каза:

– Можете ли да си представите, ако Бог бе стиснат?

Пепо ококори изненадано очи, а брат му се намръщи.

Бащата продължи:

– Все едно да каже: „Ще създам океана, но той ще бъде широк само една миля“, „Ще ти дам слънчева светлина, но само за два часа през деня“.

– Невъзможно, – плесна с ръце Пепо.

А брат му заяви:

– Пълен абсурд! Никой нямаше да има вода, нито ще може да отглежда никакви култури, заедно с толкова много други проблеми, които биха възникнали в резултат на това, че Бог е стиснат.

– Той е точно обратното, – усмихна се бащата. – Бог дава повече, отколкото можем да си представим, но през повечето време сме твърде заети да се стремим да контролираме житейските си обстоятелства, за да забележим начините, по които Бог е бил щедър към нас.

След което погледна изпитателно синовете си и попита:

– Доколко всеки от вас е щедър?

Пепо се усмихна и широко разтвори ръце, а брат му наведе глава.

Тодор се грижеше за майка си в последните ѝ години. Тя почина на деветдесет и пет години.

Тялото ѝ отслабваше, но желанията и мислите ѝ се променяха:

– Вече не съм превързана към нещата, на които преди се радвах. Не ме вълнуват луксозните подаръци, новите дрехи и любимите храни. Нищо от това вече няма значение за мен.

Вместо това тя запълваше времето си с молитва, химни и Писанието.

Често казваше на тези, които я посещаваха:

– Обичайте и служете на Господа с цялото си сърце!

Нейната предстояща смърт ѝ даде яснота за най-важното в живота.

Ти и аз не е нужно да чакаме края, за да открием разбирането за това.

Никой от нас не знае колко време ни остава. Не ни е гарантирана още една година, още един ден или още един час.

Защо тогава живеем така, сякаш имаме цялото време на света?

Не чакайте криза, за да пренаредите приоритетите си в живота.

Нека днес бъде моментът, в който ще разберете какво е най-важно и започнете да живеете така, сега.

Василка се събуди от чуруликането на птиците.

– Странно, – каза си тя, – все още е тъмно, а те пеят.

Тя имаше физически проблем. Това бе заболяване, което изглеждаше като гигант в живота ѝ.

Василка се опита да блокира чуруликането, но чу тих глас:

– Защо мислиш, че тези птици чуруликат, въпреки че е все още тъмно?

Отговорът нахлу в изтощения ѝ от битки ум:

– Те пеят, въпреки че е тъмно, защото знаят, че слънцето се готви да изгрее. Така възвестяват чисто нов ден. Те пеят в тъмното, защото знаят, че светлината е на път!

Василка се усмихна:

– Чувала съм да казват, че вярата е птицата, която пее, докато е още тъмно. Ще пея, ще танцувам и ще се покланям на Господа дори в тъмните моменти от живота си, защото имам вяра, че слънцето ще изгрее отново.

Колкото и да е тъмно, Неговата светлина е още по-силна.

Методи бе отново с приятеля си Симеон. Двамата не бяха се виждали отдавна, тъй като Симеон се премести да живее на друго място.

Сега те отново можеха да споделят това, което ги вълнуваше в момента.

– Мъдрият човек е търпелив към хората, – отбеляза Методи.

– Е, разбира се, – възкликна Симеон. – Щом разбере причината за лошото поведение, веднага намира смекчаващи вината обстоятелства.

– За разлика от него, избухливият реагира гневно. Той не търси разбиране, – изтъкна Методи.

– Гневът донася още по-големи конфликти, само със сътрудничество и компромис може да се достигне доброто, – намекна Симеон.

– Все пак гневът сам по себе си не е грях, – отчете Методи.

– Но трябва да бъде краткотраен, насочен изцяло за разрешаването на даден проблем, – бързо реагира Симеон.

– В крайна сметка трябва да води до спокойствие, – поклати глава Методи.

– Ето, Божият гняв е за миг, – махна с ръка Симеон, – но благоволението Му продължава цял живот.

– Не контролираният гняв стимулира много други грехове, – забеляза Методи.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Никоя друга емоция не води до толкова много насилие и трупове.

– Гневът разрушава взаимоотношения, дори цели животи, виждал съм това няколко пъти, – сподели Методи. – Това особено е показателно чрез отречения натрупан гняв.

– Забележи,- въздъхна Симеон,- Божият гняв срещу мен никога не е бил погрешен и въпреки това Бог го отхвърли чрез Исус.

По този въпрос можеха още дълго да говорят, но денят преваляше, а и те трябваше да се прибират вече.