За всекиго по нещо

Попаднала рибка от аквариума в реката.

Заобиколили я местните риби. Учудили се на чудната ѝ окраска и я попитали:

– Как живееше в аквариума?

– Добре, – спомнила си топлия и уютен аквариум и треперейки от студ, новопристигналата рибка се оплакала. – Едно беше лошо, че ни хранеха само веднъж на ден.

– Е при нас нещата са по-прости, – успокоили я рибите. – Яж колкото искаш, разбира се, ако можеш…..

И рибите са втурнали да си търсят храна.

Смисълът на последните думи рибата от аквариума разбрала вечерта, когато трябвало да срещне нощта полугладна.

Тогава тя разбрала, че е била неблагодарна за всичко, което ѝ се е давало даром.

Иван Петров бе добър съпруг и се стараеше не само на работното си място, но и в дома си и все пак нещо куцаше в семейството му.

Винаги се прибираше след работа в дома си, но….. Жена му Христина имаше нужда не само от неговото присъствие. Тя желаеше да има сто процента от вниманието му.

Вероятно Иван не осъзнаваше това, защото след като се прибереше, веднага сядаше  пред компютъра. А жена му се опитваше да му разкаже по какъв начин е минал трудния ѝ ден.

Тя усещаше, че той не я слуша и само клатеше глава, като от време на време казваше:

– Да, да….

Но Иван отстоеше от нея на хиляди километри.

С течение на времето у Христина се насъбра толкова раздразнение и болка, че накрая те избухна:

– Чувствам се пренебрегната. Кого предпочиташ повече компютъра или мен?

Иван се опита да предотврати надигащия се скандал, като каза по-меко:

– Аз те обичам и с нищо друго не бих те заменил.

Но в крайна сметка Христина се почувства безпомощна. Тя започна да се отдръпва, а в замяна на това стана още по-неприветлива и свадлива.

Иван не може да разбере причината за нейното поведение и ѝ казва:

– В последно време си станала толкова мрачна, я се усмихни малко.

Но това не помагаше, а Христина се цупеше още повече.

Така измина доста време. Двамата започнаха да се отчуждават и да живеят като съквартиранти.

А колко по-добре би станало, ако след оплакването на Христина Иван бе казал:

– Вероятно е болезнено и неприятно да се чувстваш по този начин. Нека да поговорим повече за това.

Ако Иван можеше да приеме чувствата и мнението на съпругата си, може би общуването във семейството щеше да се подобри.

Какъв мрачен ден. Облаците намръщено надничаха от небето, готови всеки момент да излеят мъката си и  да изяви яда си вероятно заради някоя своя несполука.

Настроението на Миладин сякаш бе в синхрон с времето. Днес той се сблъска с нещо, което се съмняваше, че може да направи добре. Колко пъти бе опитвал преди, но все не успяваше.

За да се предпази от неуспеха, легна пред компютъра и реши да изчака да види какво ще се случи.

– И този път ли няма да се заемеш с това? – попита го по-голямата му сестра. – До кога ще бягаш от отговорността да поемеш какъв да е ангажимент?

Тъкмо Миладин се готвеше да излее своята порция извинения, той беше майстор в това, когато сестра му го подхвана:

– Няма да приема извиненията ти. Много библейски герои са постъпват като теб, дори и самия Моисей.

– Како, – изръмжа предупредително Миладин.

И как няма да недоволства, когато нападаха любимия му герой от Библията.

Сестра му изобщо не обърна внимание на възражението му и продължи:

– И Моисей се оправдаваше дори протестираше: „Кой съм аз, че да отида при Фараона и да изведа израилтяните от Египетската земя?“

Миладин се сгуши във фотьойла. Той знаеше, щом почне сестра му, отърване няма.

– Това извинение на Моисей, – каза сестра му настървено, – прилича много на твоите: „Не мога да го направя. Ще се проваля. Нека си намерят някой друг“.

Миладин бе забравил вече всичките си оправдания и гледаше умолително сестра си. Сякаш очите му казваха: „Како, остави ме намира. Не мога. Нима не разбираш?“

– Миладине,  не трябва да се фокусираш върху своите недостатъци, глупаво е да си мислиш, че не си достатъчно умен, талантлив или опитен.

– Тогава какво да правя? – смънка Миладин.

– Виж, – каза сестра му вече по-кротко, – Бог не ни прави по-умни, нито по-талантливи, просто Той е с нас през всичко, което преминаваме.

Миладин стана неохотно, но вече бе решил, каквото и да става….

„Ще го направя, дори пак да се проваля. И ще го повтарям до тогава, докато успея“.

Тази нова решимост го ободри и той излезе от стаята….

Лора гледаше по-заможните си приятелки и им завиждаше:

– Колко са щастливи само, – казваше си тя. – Не мога да проумея защо и аз да не използвам същите възможности и привилегии?

Един ден, когато разговаряше с приятелката си Нора по този въпрос, тя ѝ каза:

– Не мога да разбера, защо хората са толкова нещастни, при положение, че всеки ден от живота им, е дар от Бога?

– Знаеш ли колко пъти, съжалявам за нещата, които виждам у другите, а нямам възможност да си купя? – нацупи се Лора.

– Ти не умееш да се радваш, – весело я подкачи Нора.

– Радост от какво? – вдигна вежди и набърчи чело Лора.

– Не можеш или не искаш да се радваш на всичко, което имаш?

– Но аз искам и много други неща, които нямам….

– Радостта носи истинско удовлетворение.

– Но аз не съм удовлетворена…..

– Когато станеш сутрин погледни на възможностите, които ти предлага деня, – посъветва я Нора. – Всяко добро идва от Бога и е извор на щастие.

Лора погледна застрашително Нора, но тя не се уплаши от погледа ѝ, а продължи:

– Всяка минута, час, дори миг ти дават възможност за промяна. Ако не държиш живота си под контрол, ще имаш много разочарования.

Лора все още я гледаше враждебно.

– Довери се на Бога, – настояваше Нора. – Той успокоява и дава нови сили.

– Аз искам рокля като Катето, джинси като Радка, да се гримирам и парфюмирам като Рита, …..

– Нека Бог отвори очите ти, – примирено каза Нора, – за да видиш и оцениш всичко което получаваш в живота си.

– Добре де, – смотолеви Лора набързо, тъй като не искаше да загуби Нора като приятелка, с нея се чувстваше най-добре, – ще се опитам да се радвам на всичко в живота, което Бог ми е подарил.

Нора не бе убедена много в последните думи на приятелката си, но си каза: „Нали всичко е в Божиите ръце, защо да не видя победа и в нейния живот?“

Исландия се слави със своите гейзери и геотермални източници.

Някои жители дори си пекат така наречения вулканичен хляба директно в земята в близост до излизащата на повърхността кипяща вода.

Процесът за приготвяне на един самун отнема, примерно, един ден.

Цяла седмица се готвеха, но събирането на багажа не спореше. Забавяха ги дребни и малки неща. Предстоеше им поредното преместване. Надяваха се този път мястото да е по-добро, хората да ги приемат по-дружелюбно, така че да не се преместват повече.

Всяко преместване бе едно психическо сътресение за семейството, особено за бащата и майката, да не говорим за децата, които оставаха тук приятелите си.

Наближи очаквания ден.

Натовариха багажа си и се приготвиха да преминат на отсрещната страна на реката, където смятаха да се заселят на ново място.

Валеше силно. Дъждът проникваше до костите. Беше много кално. Трудно се вървеше. На някои места затъваха до колене.

Мъжът често побутваше бивола, които теглеше каруцата:

– Хайде Бобчо! Крачи по-бързо. Реката скоро ще стане пълноводна и тогава няма да можем да преминем.

Трудно преодоляха реката, но се яви ново препятствие. Брегът беше леко стръмен и се пързаляше ужасно.

Изведнъж малкият Петър уплашено извика:

– Татко виж бивола коленичи! Няма да може да ни изтегли!

Мъжът погледна към сина си, целия подгизнал във вода, усмихна му се насърчително и спокойно каза:

– Това животно е по-силно, когато е на колене.

Петър наблюдаваше упоритостта на бивола. Животното напрягаше сили и когато виждаше, че вече не може, заставаше на колене и така издърпваше каруцата с голяма сила и то много бързо.

Петър се се замисли:

„Татко бе прав. Така е и при нас. Когато става труден живота ни, ставаме по-силни, когато коленичим пред Бога в молитва“.