Тази сутрин бе прекрасна. На младоженците Ели и Тихомир, завърнали се скоро от медения си месец, им предстоеше ден пълен с възможности.

Какво ли щяха да правят?

Навярно да прекопаят градината, да работят нещо по новата си къща или просто да направят една дълга разходка заедно.

По време на закуската Тихомир небрежно отбеляза:

– Днес някои от приятелите ми ще карат мотоциклетите си. Бих искал да се присъединя към тях за около час. Нямаш нищо против нали, Ели?

– Не, – откликна младата жена.

Нея не я интересуваха мотоциклетите, но …

„Нали сме семейна двойка, – помисли си тя. – Трябва да правим нещо заедно“.

Блаженият облак на Ели за деня се разпадна болезнено.

Никой не е свикнал ужаса на бомбите, които експлодират наоколо. Нито е напускал дома, притежанията си, бизнеса, училището си и приятния живот, за да намери убежище в непозната земя.

Не познава глад, нужда, нито е останал бездомен.

Сякаш сме късметлии.

И въпреки това дори привилегированите имат своите изпитания, скърби, загуби и страдания.

Трудностите идват. Надеждите не се сбъдват. Бизнесът се проваля.

Злополуки, болести, депресия, трагедии могат да се случат на всеки от нас.

Децата и самите ние правим грешни избори. Объркваме се.

Нима Бог е напуснал картината?

Това усещане изпитваме, когато най-много се нуждаем от Него.

Бог ни е изоставил?

Къде е отишъл?

Има време за плач. И Ели викаше в болката си към Бога.

Той чува. Не си е отишъл.

Бог не бе отвърна лицето си от Ели. Той напълно я разбираше.

За това ще възстанови и изцери.

Методи бе обвинен, в нещо, което не бе извършил. Той не се защитаваше, а само каза:

– Всяка история се нуждае от злодей, за да може героят да блесне.

Дядо Петко бе чул препирнята на младите хора и само добави:

– Със сигурност не е трудно да се намерят злодеи и в истории за страданието на Исус по време на страстната седмица.

Всички ококориха очи и въпросително погледнаха стареца.

– Това бяха невежи и безверни ученици, коравосърдечни фарисеи, садукеи, защитаващи своите привилегировани позиции, жестоки и безчовечни войници и циничен имперски областен управител, – започна да обяснява дядо Петко. – Към този списък могат да бъдат добавени и нашите имена, тъй като нашите грехове направиха ужасното изпитание на Исус необходимо.

Останалите само въздъхнаха.

– Можем да добавим и Божието име към списъка, – провокира ги старецът.

– Какво? Бог е причинил страданието на Исус? – почти в един глас реагираха няколко души.

– Да, – поклати глава дядо Петко. – Зад камшика на бича беше Божията ръка, която изливаше присъдата, гнева и наказанието за греховете на целия свят върху Сина.

Повечето бяха навели глави.

– Представете си, – плесна с ръце старецът, – как коженият камшик се спуска по голия гръб на Исус. След него остават рани, които кървят. Плътта Му е разкъсана.

– Колко лош е грехът, – възкликна Камен. – И то нашия грях.

– Така изглежда наказанието, – констатира дядо Петко. – Ако Бог наистина направи това на своя Син, той със сигурност ще го извърши и на невярващите в последния ден.

Повечето мълчаха и клатеха глави.

– Цената беше платена. Исус иска да види своето потомство – теб и мен, да живее с Него вечно, – каза като заключение дядо Петко.

Милена бе разочарована от себе си. Събуди се сърдита, нервна и раздразнителна.

Тя имаше всичко, с което можеше да послужи на другите, но всичко ѝ изглеждаше като обременяващо задължение.

В яда си Милена накара децата си да се чувстват виновни за лошата ѝ сутрин.

Тичаше из къщата като заядлив носорог.

Съдра любимите си панталони и за всичко бяха ѝ виновни децата.

Внезапна мисъл премина през главата ѝ:

„Ако бях приготвила още снощи храната на децата за обяд или поне да бях изчистила банята ……“

Милена изпъшка, повдигна рамене и хукна навън.

От тук нататък денят стремглаво се обърка.

На волана бе доста груба и нетърпелива.

Общо казано представляваше една сърдите домакиня.

Когато децата се върнаха от училище я прегърнаха, въпреки виковете ѝ сутринта.

Тя се разплака.

– Вашата безусловна любов напълно ме разтопи. Извинявайте за грубото ми отношение тази сутрин.

Децата отново я прегърнаха и весело зачуруликаха край нея.

Когато остана сама на спокойствие, Милена падна на колене:

– Благодаря Ти за тези деца, Господи и за начина по който ги използваш, за да ми изявиш Твоята любов. Аз не я заслужавам. но поради Твоята милост Ти ми прощаваш. Благодаря Ти за любовта, която извлича покаяние от моето упорито сърце. Това ме вдъхновява да служа с благодарност и радост. Амин.

„Жалостив и милостив е Господ. . . . Не е постъпил с нас според греховете ни, Нито е въздал нам според беззаконието ни”.

Петко се оплака:

– Вечерно време трудно заспивам. Мисля и премислям. Сънят бяга от мен. Понякога така осъмвам.

Пламен го потупа по рамото и сподели:

– Моят дядо Петър имаше едно важно правило. Той мислеше за това, което е свършил през деня и благодареше на Бога.

– А аз все кроя планове за следващия ден, – призна си Петко.

Милчо не се стърпя и се намеси:

– Вижте и при Сътворението е така. В края на всеки ден от процеса на сътворяване Господ поглеждаше към сътвореното и казваше, че е добро.

– И аз така правя, – плесна с ръце Пламен. – Вечер преди сън поглеждам назад към изминалия ден и, като си спомня всяко едно събитие, постижение или взаимодействие, аз си мисля, че е било добро и благодаря на Бога за него.

– Ами ако ти се е случило някое неприятно преживяване? – недоверчиво повдигна вежди Симо.

– Аз отново си казвам, че е добро, – каза Пламен. – Тогава аз благодаря на Бога за ползата от него, било ценен урок, който съм научила, или фактът, че Той е бил с мен по време на преживяното.

– И това помага ли ти да заспиш по-бързо? – попита Петко.

– Така правя всяка вечер, – засмя се Пламен. – Това служи за мое благословение и ми помага да заспя. Тази практика поддържа в добро състояние ума ми.

Бе пазарен ден. Сергиите бяха отрупани с плодове зеленчуци, дрехи, обувки и всичко онова, от което се нуждаеше някой.

Невена идваше на пазара с колело. На багажника ѝ имаше касетка, която тя пълнеше догоре. Налагаше се понякога да завързва товара си с ластици, които завършваха с телени куки за захващане.

Днес ѝ помагаше един от продавачите да си завърже на багажника торбите, които стърчаха от касетката.

Човекът понечи да върже ластиците успоредно, но Невена го поправи:

– По-добре на кръст. Няма по-сигурно от него.

Дочу я баба Дона и извика:

– Стигнем ли до там … – и размаха дясната си ръка.

Тя имаше предвид, че стигнем ли кръста, в случая гроба, всичко е свършено.

Невена се засмя и каза:

– Кръстът не е краят, а началото.

Баба Дона се сви и бързо напусна полесражението. Намериха се хора да попитат:

– Как кръста е началото?

– Какво започва с кръста?

Тогава на Невена се отвори врата да каже някоя дума, за Този, Който ни бе заместил на кръста. И не само това, а че Същият ни предлага вечен живот, който не свършва като този тук на земята.