Те бяха брат и сестра. Седяха на пейката пред входната врата и улавяха последните лъчи на есенното слънце.

Разговаряха тихо.

Нека се приближим и да чуем за какво точно си говореха.

Веско погледна Валя и попита:

– Не ти ли се е искало да се върнеш назад във времето и да промениш нещо, което си направила или казала?

– В живота ми е имало ужасни моменти, в които съм действала импулсивно, но съжалявам, че съм постъпила така, – въздъхна Валя.

– На мен ми се е случвало да не мога да овладея гнева си и тогава съм се провалял в това, което в момента съм правил, – сподели Веско, – но не мога да се върна назад.

– Това е много тъжно, – вяло се усмихна Валя. – Никой от нас не го може.

– Не можем да отменим грешните дела или да променим лошите думи, – започна да изброява Веско, – Не можем да си върнем тези моменти, когато сме били обладани от ярост, похот, жестокост, безразличие или твърдоглава гордост.

– Но за това пък можем да получим прошка за тези грехове и те да бъдат заличени чрез кръвта на Христос, – отбеляза Валя.

– Въпреки това трябва да живеем с последствията от думите и действията си, – натърти Веско. – Каквото посеем, това и ще пожънем.

– Не, не можем да се върнем, – потвърди Валя, – но нашият милостив Господ е измил минало ни със собствената Си кръв, дадена на кръста за нас.

– По-лесно е ако се научим да вървим много по-близо до Него, – заяви Веско, – ден след ден, час след час, миг след миг и да разчитаме, че Светия Дух ще пази сърцата ни от разрушителни, животоразбиващи грехове.

– Той ще го направи, защото е обещал, – плесна с ръце Валя, – че няма да ни постигне нещо, освен онова, което можем да понесем. Освен това ще ни даде изходен път, така че да го издържим.

– Ех, ако това стане наш начин на живот, – възкликна Веско, – в тези моменти на подчинение ще се освежаваме и няма да имаме послевкус на съжаление.

Любо и Спас бяха връстници. Учеха в един и същи клас, но често се спречкваха, поради различия в гледните точки.

Днес Любо бе под напрежение от изминалото занятие, затова насочи стрелите си към Спас.

Той присмехулно присви очи и попита:

– Спасе, вашият Господ е много ревнив, а?

– Да, Той държи много на любовта ни към Него, – отговори кротко Спас.

– Той ли те избра? – продължи с подигравките си Любо. – А може би не може да издържи, че си свой или че принадлежиш на този свят.

– Той ме обича, – усмихна се Спас. – За това и даде Сина Си, за да не умра поради греховете си.

– Изглежда много ви завижда на доверието? – провокира го с поредния си въпрос Любо.

– Смешно е да се доверяваме на себе си, – поклати глава Спас, – да надничаме в пробити цистерни като пренебрегваме Неговия преливащ фонтан, който е безплатен и винаги на разположение.

– Ех, …и ти, – махна с ръка Любо.

– Когато се облягаме на Него, Той се радва, но когато прехвърлим зависимостта си на друг, разчитаме на собствената си мъдрост или на тази на приятел, когато се доверяваме на някакви наши собствени дела …

– Ха ха ха, – изсмя се Любо, – ще остане недоволен и ще те накаже.

– Каквото и да прави Неговата цел е да ни приближи към Себе Си …

– Навярно много ревнува в каква компания си? Как може да разговаряш с някой друг повече, отколкото с Исус? – ирония преливаше от думите на Любо.

– Да останеш само в Него, това е истинската любов, а да общуваш със света, да намираме достатъчно удовлетворение в земни удобства, дори да предпочитаме компанията на други християни пред общение с Него, това …., – не успя да обясни Спас.

– Това наскърбява вашия ревнив Бог, – Любо довърши самодоволно фразата.

– Той копнее да пребъдваме в Него и да се радваме на постоянно общение с Него, – издигна гласа си Спас.

– А изпитанията, които ви изпраща? – Любо погледна приятеля си предизвикателно.

– Това прави за да отстрани погледа ни от сътворените неща и да го фиксираме върху Него, Този Който е създал всичко, – поясни Спас.

– Любов, любов, но защо е тази ревност? – не се предаваше лесно Любо.

– Той ни обича толкова много, че няма да позволи на нищо да ни нарани и ще ни защити от всички ни врагове.

Любо размаха ръце, сякаш гонеше някоя досадна муха, а Спас продължи възторжено:

– Ще запазя сърцето си в свята чистота само за Христос и със свещена ревност ще затварям очите си за всички очарования на този свят.

Здрачът отстъпваше мястото си на мрака.

Веселин слизаше в подножието на хълма.

Погледът му бе привлечен от появата на една светлинка, после на втора и т.н.

Мракът оживя.

Сякаш невидима ръка запалваше една след друга тези светлинки.

Веселин се развълнува от видяното и това го наведе на размисъл.

– И аз бих искал така, – възкликна той, – животът ми да бъде прекаран в запалване на души, една след друга, със свещения пламък на вечния живот. Важното е, да остане, доколкото е възможно, незабелязан, за да се изяви и прослави Той.

Когато правим нещо, обикновено искаме да ни забележат, но когато сме готови да отклоним фокуса от себе си, другите ще видят нашите добри дела и ще прославят нашия Отец на небесата.

Каква огромна привилегия е, че животът ни е пропит със себеотдаващата природа на Христовата любов и благодат, така че другите да могат да бъдат привлечени от Него чрез нас.

Нека носим Христовото присъствие на всеки, когото срещнем. Нежно да разсейваме всяка тъмнина на страх или неверие, като осветяваме с Неговата светлина живота им.

Венелин и Захари седяха на покрива на блока и гледаха отвисоко града. В тях се пораждаха какви ли не мисли от видяното.

– От къде идва срамът? – попита внезапно Венелин.

– Много ясно, – плесна с ръце Захари, – казваме това, което не трябва да казваме …

– Ходим там, където изобщо не трябва да стъпваме, – добави Венелин.

– Вземаме нещо, което не е наше и то без разрешение, – продължи Захари.

– И когато го направим, – Венелин си пое дълбоко въздух, – ние се крием, като се покриваме с добри дела.

– Достатъчно е понякога само една фраза и ние ставаме голи в собствения си провал, – засмя се предизвикателно Захари.

– Какъв е изходът? – поинтересува се Венелин.

– Бог проля невинна кръв, предлагайки живота на Сина Си. Достатъчно е само да си признаем и да се отвърнем от греха си. Тогава Отец ни облича с дрехата на правдата, – обясни Захари.

Венелин изгледа приятелят си с любопитство:

– От къде ти идват такива мисли? Звучи доста убедително.

– Дори и да се крием, – усмихна се топло и разбиращо Захари, – Той ни търси и очаква. Отдай се на благодатта на Христос.

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.