Телефонът иззвъня. Пръв до слушалката достигна Петърчо. Той я вдигна и я долепи до ухото си.

Детският му глас прозвуча силно:

– Да

От отсрещната страна разбраха, че дете е вдигнало телефона, за това попитаха:

– Татко в къщи ли е?

Петърчо както бе научен, учтиво отговори:

– Един момент моля …

Остави слушалката, отиде до спалнята на баща си, открехна леко вратата и тихо каза:

– Татко, търсят те по телефона.

– Кажи им, че съм излязъл, а сега ме остави малко да поспя.

Петърчо свъси вежди , разтърси глава, но после бързо изтича до телефона и предаде:

– Няма го.

Поведението на този баща противоречеше на това, което бе учил малкия си син.

– Не лъжи!

Понякога дори родителят да не казва нищо, той учи децата си на дадено поведение.

Проблемът не е дали казваме или мълчим, а на какво учим със тези си действия децата си.

Бог ни призовава да споделяме Неговата истина с останалите, но понякога действията и поведението ни противоречат на думите, които излизат от устата ни.

Внимавайте, всеки ден всички ние предаваме нещо на някого.

Изпращаме съобщения чрез това, което казваме или премълчаваме това, което вършим или се въздържаме да извършим.

Севда сподели:

– Объркана съм. Не знам какво да мисля, за общението с моите родители?!

– Имала си проблем с тях и носиш още белезите на тяхното насилие над теб ли? – попита я Маргарита.

Вместо отговор Севда изстреля бързо следващия си въпрос:

– Как мога да почитам родителите си, ако действията им не са били почтени? Това означава ли, че трябва да остана под техен контрол и да се поддавам на манипулациите им, за да угодя на Бог?

Маргарита поклати глава:

– Трябва да ценим високо ролята на нашите родители в нашия живот, но това не означава, че имат право да унищожават живота ни само защото са ни родили на бял свят.

– Какво да правя? – Севда бе още по-объркана.

– Докато оценяваме живота си, можем да почетем родителите си, като осъзнаем тежкото влияние, което са имали върху нас.

Севда въздъхна дълбоко, а Маргарита продължи:

– Не трябва да им позволяваме да ни манипулират и злоупотребяват, за да угодим на Бог. Все още можем да изберем да ги обичаме, въпреки че може да се наложи да поставим граници във връзката си с тях.

– Трудно е това за мен, – повдигна вежди Севда.

– Тогава помоли Бог, да ти помогне да почиташ, обичаш и показваш уважение към родителите си. Нека Той ти покаже как да имаш добри, здрави граници в отношенията си с тях.

Мартин бе обхванал с ръце главата си и се вайкаше:

– Има ли значение това, което правя? Загубих ли времето си напразно?

Баща му го погледна, усмихна се и вметна:

– Голяма част от работата ни остава невидима….

– Как така невидима? – прекъсна го Мартин.

– Например, – бащата се почеса по главата, – ако се грижиш за възрастни родители или да кажем за дете с увреждания. Да се жертваш в дейност, от която някой отчаяно се нуждае, често е работа, която само Бог знае.

– Добре, – въздъхна тежко Мартин, – аз питам, за да оценя действията си, това лошо ли е? Какво друго мога да правя?

– Просто се помоли, – посъветва го бащата.

– Как да се моля?

– Господи, – поде тихо и спокойно бащата, – научи ме да броя дните си така, че да бъда доволен само в Теб и да знам, че работата, която изграждаш чрез мен, ще продължи.

Успехът не се измерва с това, колко може да направи човек, преди да изтича при Бога за помощ.

Действията ни ще бъдат ефективни, когато първо търсим Бог и се облягаме на Него за всяка следваща стъпка.

Мина една година след смъртта на един седемнадесет годишен ученик. Той бе посегнал на живота си.

Коя бе причината?

След една година училищното ръководство призна:

– Този младеж бе безмилостно тормозен. Ние като училищни ръководители не направихме нищо, за да го защитим. Не се погрижихме за психическото му здраве.

В училището се ангажираха:

– Да водим борба с бъдеш тормоз над който и да е ученик. И да се погрижим по-добре за психическото му състояние.

Опустошението, причинено от тормоза, е ярък пример за силата на думите.

Езикът има власт над живота и смъртта.

Това, което казваме, може или да привдигне, или да смаже друг.

В най-лошия сценарий жестоките думи могат да допринасят за буквалната смърт, както бе станало в случая.

Всички ние носим отговорност за думите и действията си.

Думите могат да убиват, но състрадателните думи могат да лекуват, превръщайки се в „дърво на живота“ за хората около нас.

Времето се стопли. Това насърчи група младежи да потеглят към планината.

Те не бяха много, но въодушевени от похода, споделяха свои мисли и разсъждения, хрумнали им по пътя.

– Време е да излезем от черупките си, – възкликна Пламен.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го учудено Делян.

– Мислех за пасивността си в обществото, – започна да обяснява Пламен.

– Пасивност в какво? – побърза да попита Тодор.

Пламен леко се усмихна и добави:

– Бог обича всички хора и иска да бъдем Неговият глас сред тях.

– За това Той ни учи речника на далечните земи, диалекта на обезсърчения съсед, език на самотното сърце и идиома на младия студент, – съгласи се Дечо.

– Бог екипира своите последователи, за да посещават различни култури и да докосват сърцата на хората там, – прибави Васко.

– Педесетница е показателен пример за това, – продължи с разсъжденията си Пламен. – Ако сме в Христос, Божият Дух ще говори чрез нас и ще ни разбират.

Самуил поклати глава, вдигна показалеца си нагоре и каза:

– Първо всеки трябва да открие кой е и каква работа му е възложена, и едва тогава да се потопи в нея.

Стефан, който до сега стоеше мълчаливо и само слушаше, внезапно повдигна глас:

– Удивително е какво се случва, когато излезем от черупките си?!

– Откриваме начина, по който най-добре можем да говорим и да се чувстваме свободни в това, – допълни Самуил.

– Тези действия са съпроводени с разбирането към кого изпитваме най-голямо състрадание, – повдигна рамене Васко.

Дълго говореха още по темата, но всички от групата бяха единодушни:

– Трябва да излезем от черупките си и да да бъдем Божия глас сред тези, които още не познават Господа.