Сив едър котарак, с гъста рунтава козина се протягаше на тревата под последните слънчеви лъчи на закъснялото лято. Баба Стойна погледна Марчето и рече:

– Виждаш ли го този хубосник, нашата котка го спаси.

Момичето седнало до нея я погледна учудено:

– Как го спаси?

– Една сутрин излизам и гледам пред вратата малко котенце, – започна да си припомня баба Стойна станалото не много отдавна, – още слепичко, току що родено. Тук има една комшйска котка, тя като се окоти, разнася малките си пред вратите на хората. Дожаля ми за животинката, ама какво да го правя? Тогава снахата Димитрина каза:

– Мамо, що го не сложиш при нашата котка, нали скоро и тя се окоти.

Рангел скръцна със зъби и само измърмори:

– Няма да го приеме.

– Е, нека опита все пак, – каза Радка, на Ставри жена му.

Баба Стойна махна с ръка.

– Та взех го и го сложих при малките до нашата Писана. Стоях отстрани и гледах какво ще стане. Писана дойде до малкото, започна да го лиже и след като го „изми“, му даде да суче. Ето на, какъв красавец стана. Ама вместо да гони мишките, гони комшийските котки по дворовете, – засмя се старата жена.

– Животинка, ама и тя знае какво е милост, – добави дядо Петър, влизайки в двора. – Разбрала нашата Писана, че малкото няма закрила и кой да се грижи за него, и го приюти, а ние хората понякога сме такива зверове, че нямаме милост към никого.

Нежен скреж покриваше  зелената трева излъгалата се да поникне от задържалото се циганско лято. Вятър нямаше, но студът щипеше всяка част, които хората не бяха покрили по себе си.

Баба Пена беше подранила тази сутрин и вече се връщаше от магазина с натежала торба, пълна с продукти. Мина край двора на бай Илия и се провикна отдалече виждайки възрастния човек да шета нещо из двора:

– Стопли се а?

Бай Илия намести къскета се и добродушно се засмя:

– Бабо Пено, признай, че това лято не беше толкова студено!

Възрастната жена в същия дух му отвърна:

– Е, ти се студено ли искаш да бъде, нека се постопли малко.

Така двамата старци обичаха да се шегуват и с времето, и с болежките си. Чуеше ли ги човек, неволна усмивка пропълзяваше по лицето му.

Бай Илия не остана длъжен и продължи духовития разговор:

– Е, време му е вече! Наситихме се на хубаво време, нека малко и студът да ни позагрее.

– Наболедувахме се, сега да му мислят бацилите, като стегне студът, – каза баба Пена, укротила хумора в думите си.

– Време им е и те да се изпокрият и затрията, – съгласи се бай Илия.

Весели хора, с такива никога няма да ти е скучно. Нито студ, нито пек, дъжд или силен вятър ги плаши. Все ще нямерят нещо, с което да се пошегуват, да развеселят душата и стоплят сърцето.

В света има много необичайни породи кучета, представителите на които не можеш толкова лесно да видиш в двора или парка.
Някои от видовете са на изчезване. Те имат статут на екзотични или  изключително редки. Такава е и бергамската овчарка.
Тази порода е била специално въведена за стадата в Алпите. Тя се отличава с дебела кожа, която не е склонна към линеене и не изисква специални грижи.
Бергамските овчарки са невероятно послушни, наблюдателни и търпеливи. Всеотдайно предани на господаря си, тези впечатляващи гиганти понякога са много срамежливи в компанията на непознати.

В двора му влезе старо уморено куче. То имаше нашийник, а коремчето му му бешо добре напълнено. Явно идваше от някоя близка къща, където добре се грижат за него.
Кучето се приближи при него, а той го потупа по главата. Когато отвори вратата, животното влезе вътре в дома му. Бавно прекоси стаята, сви се на кълбо в ъгъла и заспа.
Час по-късно кучето се изправи и тръгна към вратата. Мъжът стана отвори му и го пусна навън.
На следващия ден пак се появи в двора му, „поздрави“ го, отново влезе в дома му, настани се се в същия ъгъл, спа около час и си тръгна.
Това се случваше няколко седмици подред.
Мъжът се радваше на кучето, но беше любопитен, искаше да разбере, на какво се дължи необичайното поведение на животното. За това сложи бележка под нашийника му.
В нея беше написал: „Бих искал да зная чие е това прекрасно куче? Знаете ли, че то идва всеки ден в къщата ми да спи?“
На следващия ден кучето донесе друго писмо пъхнато под нашийника му: „То живее в дом с шест деца, като две от тях нямат още три годинки. Кучето просто се опитва да си доспи. Мога ли и аз утре да дойда с него?“

Малцина знаят, че домашният кабинет като такъв е навлязал в живота сравнително скоро. За създаване на шедьоври гръцката интелигенция е използвала таблички и папируси, разположени навсякъде, където им е било удобно.
Римляните ограждали извесно пространство или слагали щора около малко пространство във вътрешния осветен двор.
Чак в епохата на Ренесанса са се появили първите, приличащи до някъде на съвремените, кабинети. Това било място за уединение, четене или за среща с партньор в неформална обстановка.
Днес кабинетът се е превърнал в пълноправно допълнение към нашия дом. Това не е само мястото, където се намира библиотеката и компютъра, а и зона за отдих. Стопаните обикновено слагат в него диван, понякога бар и маса за сервиране, както и различни колекции и всякакви добре изглеждащи неща.
Оформянето на кабинета е в зависимост от материалните възможности и вкуса на собственика. Основната препоръка на дизайнерите е да се използват топли, пастелни цветове в декорацията на стените. Ако децата са налице, е полезно да се направи допълнителна изолация за шума и другите звуци, за да не се пречи на работата в кабинета.
Без значение какъв е стилът на подредбата в кабинета, неговите основни атрибути си остават същите – стол и маса. Масата трябва да бъде широка и голяма, а столът достатъчно удобен.
При създаването на интериора в кабинета трябва да се помни, че  допълнението към работната площ е индикатор за състоянието на собственика, неговите вкусове и навици.