Ракът като болест, обезсърчение, мъка и болка споходи семейство Петрови. Нина, най-малкият член в дома им губеше последната битка с тази коварна болест.

Баща ѝ и майка ѝ постоянно бдяха над нейното легло. В молитвите им се усещаше тъгата, която чувстваха поради наближаващата раздяла.

Един ден, гледайки угрижените лица на родителите си, Нина помоли майка си:

– Мамо, кажи ми една радостна молитва.

Майка ѝ я разбра веднага.

„Дъщеря ми не иска да чува молитва за болест и болка водещи до депресия, – помисли си майката. – Тя иска да чуе молитва на благодарност към Бога за семейната любов помежду ни, за това, че през всичките тези години сме били заедно и за вярата, която ще ни събере отново в небето“.

Молбата на Нина завинаги промени молитвите в този дом. От тогава те станаха по-позитивни.

– Боже, ние знаем, че ни обичаш, – мълвеше майката на Нина. – Исус умря за нашите грехове и ни е приготвил вечен дом в небето. Имаме ли по-голяма причина за радост? Тъгата е неизменна част от живота ни, но аз съм Ти благодарна, Боже, за това, че чрез дъщеря ми, ми напомни нещо много важно – призива да се радваме. Ако погледна внимателно, той изпълва цялата Библия. Сега вече съм напълно сигурна, че ти се радваш на молитви изпълнени с радост и благодарност“.

Бащата на Нина гледаше с болка дъщеря си и тихо шепнеше:

– Господи славя Те за Твоята милост. Помогни ми да разбера, че Ти Си Изворът на радост в нашия живот.

Това не бяха вече онези опечалени родители, които живееха с мисълта, че губят нещо много скъпо в живота си. Техните лица грееха и сияеха вследствие на една радостна молитва, която изтласкваше скръбта и даваше нова надежда.

Смирението, изповедта и покаянието са жизнено свързани. Без смирение, не е възможно да имаме искрена изповед. И без покаяние, смирението и признанието за грях са напразни.

Какво не им достигаше, за да го познаят, ум и прозорливост ли? Те не Го познаха, защото беше облечен в смирение. Не дойде като цар, а като слуга.

Думите Му бяха пълна противоположност на това, което те приемаха. Чужда беше на всяко насилие, високомерие, злоба, разврат. Те обикнаха греха, за това се отдалечиха от неговата съвършена чистота.

Те не Го познаха, защото бяха слепи, така им беше по-лесно.

Например, Пилат веднага схвана, че той е невинен, но нямаше смелост да подкрепи правдата, въпреки че имаше власт. Той изми ръцете си с вода, но с какво щеше да очисти съвестта си.

Те не Го познаха, защото не го обикнаха. Ние познаваме добре това, което обичаме. Тук важна роля играе нежеланието.

Поставете на една маса вестник, роман и Библията. Кое от трите ще привлече вниманието на днешния човек? Вероятно ще прегледа вестника, ще прелисти романа, а на Библията изобщо няма да обърне внимание. Точно така, както човечеството направи с Исус Христос.

Ако Го познаят, хората трябва да Го признаят за Божий Син и Свой Господар.

Какво странно име за село – Гълъбец, но казват, че имената понякога са свързани с нещо забележително в селището. По онова време там имаше много красиви гълъби. На големи ята кръжаха над селото.

Понякога кацаха на площада и почти изпълваха плочките му. Хората дружелюбно ги гледаха. Само децата ги подгонваха, като се мъчеха да хванат някое от тях. Но къде ти, те бяха неуловими.

Вечер гълъбите нощуваха в камбанарията.

Една вечер сатана изкуши местния свещеник:

– Знаеш ли колко хубава чорба става от тези пернати?

Свещеникът се прекръсти и помоли Всевишния за прошка. След това сложи стълбата и се закатери към камбанарията, където току що бяха се приютили гълъбите.

Когато го усетиха, птиците се изплашиха, разхвърчаха се и вдигнаха голям шум. Свещеникът трепна, оплете се в расото си и полетя надолу с главата. За щастие Божият служител се оплете във въжетата на камбаната. Той висеше надолу с главата и чакаше смъртта си.

Когато се опитваше да се освободи, камбаната огласяше селото. Стигна се до там, че дори малко да мръдне, камбаната пак биеше.

Селяните обезпокоени от този звън, хукнаха към църквата, за да разберат какво става.

Който влизаше в църквата изненадано отваряше уста. Техният изповедник висеше оплетен във въжетата, а расото покриваше главата му.

Жените се развикаха:

– Грях, голям грях! Нещо лошо ще се случи!

Мъжете бързо намериха стълба и спасиха свещеника си от явна гибел. А той ни жив, ни умрял, беше пребледнял, целия трепереше и едва шепнеше:

– Дяволска работа. Той ме измами. Като грешник щях да умра. Що ми трябваше да се хващам на въдицата му?!

Един ден един млад човек, студент от елитен университет каза:

– Има много пътища към спасението и небето. Искреността е ключът към постигане на небесата. Можете да вярвате, каквото си искат, стига да сте искрени.

Прав ли е? Достатъчно искрен ли е? Или човек може искрено да сбърка?

Библията много ясно казва, че свободата от греха идва само чрез Исус Христос.

“ Който ни люби, и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си“.

„И чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име [Христос] дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим“.

Когато определяме Спасението, като помилване, трябва да добавим и „чрез смъртта на Исус Христос“.

Кой се нуждае от Спасение? Всеки е съгрешил и осъден на вечна смърт или отделян от Бога.

„….. душата, която е съгрешила, тя ще умре“.

„Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса“.