Вечерята беше привършила, но те седяха край масата и още бъбреха.

– Татко, – Боби неспокойно се въртеше на стола си, – всички книги от Библията първоначално са написани на различни езици, а после са преведени и на нашия език.

– Така е, – съгласи се бащата. – Римокатолическата църква се е опитала да забрани преводите. Не са искали хората като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.

– Добре тогава, – подскочи Боби, – а къде са оригиналите?

– Какви оригинали?

– Оригиналните книги на Библията, написани на еврит и гръцки. Къде ги държат?

– Нямаме истинските оригинали, – поясни бащатата, – имаме само копия.

– Къде са копията тогава?

– На различни места в манастири, музеи, ….

– А не трябва ли да са на едно място?

– Има повече от едно копие на всяка книга и някои от тях са по-добри от други.

– Как може едно копие да е по-добро от другите? Не трябва да са различни, – изрази несъгласието си Боби.

– Различни са поради човешките грешки.

– Тогава кое  копие е вярно? Как да ги различаваме?

– Това става чрез текстово изследване. Сравняват се различни версии и се излиза с най-вероятностния текст.

Боби се ококори.

– Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, в която са Божиите думи?! Хората спорят  и преценяват сами?

– Да.

– А от къде знаем кои са прави?

Бащата се усмихна, явно Боби го бе притиснал здраво до стената.

– Вярвам, – каза бащата, – че ако работят със смирение пред Бога, Той ще ги напътства.

Майката на Боби не се стърпя и се обади:

– Не спори с баща си! Още си момче, нищо не знаеш.

– Остави го, Диди. Нека пита, – бащата реши да успокои обстановката. – Имаме вяра, че Бог може да направи така, че Словото Му да достигне до нас във формата, която Той иска.

– Защо Бог не е помогнал на писарите да не правят грешки в копията, – още по неспокойно Боби се завъртя на стола, – ако наистина е искал да научим Словото Му?

– Някой неща не са ни дадени да ги разбираме, – каза баща му.

Боби беше набрал инерция и продължи:

– Ако преписвачите са правели грешки, защо да не ги правят и тълкувателите на текстовете?

– Трябва да вярваме, Боби!

– Трябва да вярваме в Божието Слово, а не на професорите по гръцки, – начумерено констатира Боби.

Майка му прибра няколко посивели кичури от челото си и се обърна към Боби:

– Значи ти си прав, а другите грешат?

Това силно жегна момчето, защото забележката бе напълно справедлива. Той знаеше, че не е по-мъдър от останалите.

– Разсъждавам само логически, –  запротестира Боби.

– Ох, тази твоя логика, – кимна майката с глава.

Боби наведе главе и остана насаме със мислите си.

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.

Един психолог е казал: „При всяка възможност, хващайте детето си за ръка! Това няма да ви отнеме много време и то ще престане да протяга към вас дланта си.
Всичко, което правим в живота на нашите деца се връща стократно.
Ако детето расте в доверие, то ще се доверява на другите. Ако малчуганът е обичан и подкрепян, той ще бъде внимателен и грижовен.
Но има грешки, които възрастните извършват под въздействието на гняв или равнодушие, без да се замислят, че това може да преобърне малката детска душа.
Ние много силно обиждаме нашите деца, когато не ги разбираме. Всеки вик, нарушение на правилата и дори пакост са зов: „Обърни ми внимание! Обичаш ли ме!“
А сега откъснете поглед от монитора и погледнете към вашето дете. Ето то е свило пухкавите си юмручета, смешно е сбърчило носле и широко се усмихва със своята беззъба уста. Дори и да е по-голямо, то също се нуждае от вашето внимание.
Детето ви обича безусловно, във всякакво настроение, когато му носите подаръци или просто защото сте негови майка и баща.
За една такава усмивка, бихте дали всичко на света!
Спомняйте си често за това и обичайте своите деца!

Коренът на всяка нерешителност е страха. Ние всички имаме различни видове страхове. Страхуваме се, че ще направим грешки и ще се злепоставим, че няма да можем да завършим това, което сме започнали. Страх ни е, че не сме достатъчно добри.
Всяко едно опасение ни пречи да вземем решения. “ Страхът от човека туря примка, а който уповава на Господа ще бъде поставен на високо“.
Не бива да се притеснявате за това какво другите хора мислят за дадено нещо, например, че всичко ще свърши зле, защото страхът от неодобрението е винаги по-лош от самото неодобрение.
Как да се отървем от страха? Има само един начин: Приемете го, и се движете срещу него. Или направите това, от което ви е страх най-много!
Единствената противоотрова срещу страха, е вярата. Трябва да се доверяте на Бог и да започнете да се движите.
Смелостта напредва, въпреки страха си. Куражът идва, защото сте уплашени до смърт, но вярвате, че това, което Бог иска да направите, можете да го направите.
„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум.
Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.
Бог подкрепя тези, които се движат с вяра. Така че тук е въпрос, който трябва да си зададем: Кога е необходимо, да се доверяваме на Бог? Наистина ли му вярваме или чакаме, докато не опитаме нещо, което не може да се направим със собствени сили?
Не винаги знам какво решение трябва взема, но се подготвям и тръгвам с вяра. Избора определя съдба ни. Предай се на Господа, и Той ще ви даде мъдрост и смелост, за да успеете.

Мира и Маги имаха проблеми докато растяха, въпреки че бяха близначки. Някои от тези проблеми продължиха и когато станаха по-големи.

Преди една година Мира имаше проблем със здравето. Отиде в Бърза помощ поради болките си и се оказа в онкологичното отделение. Мислеха, че има рак на яйчниците. Хубаво е, че това се случи, когато Мира не беше на работа, но всичките й приятели бяха от работата. Тя беше сама и изплашена до смърт. Преглъщаше и се бореше с буцата заседнала в гърлото ѝ.

Някъде през нощта се събуди и видя, че Маги седи до леглото и ѝ държи ръката.

– Маги, как се озова тук?

– Събудих се предната нощта. Усетих болка, като при родителни контракции, а в съзнанието си видях твоето лице. Позвъних ти, но се обади телефония секретар. Обадих се в агенцията ти и ми казаха, че си в болница. Оставих децата с Миро и излетях с първия самолет и ето ме при теб.

Маги спа до сестра си в болничната стая четири дена. Возеше я с количка на различни изследвания. Разговаряше със сестри и лекари, правеше абсолютно всичко необходимо за сестра си. През тези дни изобщо не се отдели от Мира.

Преди те не се бяха чувствали толкова близки. Сега имаха възможност и разговаряха за много неща. Грешките от миналото не се заличават, като с магическа пръчка, но Маги сподели със сестра си:

– Когато се ожених, започнах да разбирам жертвите, които си правела, за да се грижиш за мен през детството ни.

– Винаги съм искала най-доброто за теб, макар да не съм знаела, какво е точно то – прошепна Мира. – Радвам се за живота, който сега си си създала, макар преди да го омаловажавах.

– Това означаваше много за мен, – каза Маги. – Когато си млад е лесно да се чувстваш независим, да мислиш, че нямаш нужда от никого. Но с времето семейството започва да има значение.

Поради болестта на майка им и смъртта на баща им, те се бяха очуждили, дори живееха на хиляди километри далече една от друга. Но сега болестта на Мира ги събра и те станаха отново близки.