Кирил се бе пак провинил. Лъжеше, оправдаваше се, само и само да не бъде наказан. Дори се опита да докаже на баща си, че това е направил едва ли не с „благородна“ цел.
Баща му го изгледа, усмихна се и каза:
– Имаш лошият навик да превръщаш грешките си в нещо разумно и полезно, но въпреки това се бориш със съвестта си, с цел да постигнеш мир в сърцето си.
– Каква съвест? – Кирил започна да върти хитро очи.
– За да постигнеш мир, можеш да отречеш това, което си направил, – погледът на баща му бе станал строг и неумолим. – Да намериш извинения или да се опиташ да се измъкнеш от отговорността и последиците от своето неправомерно поведение.
– Човек може да стане и „по-добър“, – плахо предложи Кирил.
– За да компенсира грешките си ли?
– Е, мога да дам най-доброто от себе си, – смънка нерешително Кирил.
– Докато не признаеш грешките си, няма да стигнеш доникъде. Щом извършиш нещо лошо, отказваш да приемеш обвиненията срещу направеното, – скастри го баща му.
– Но какво толкова ……, – все още се съпротивляваше Кирил.
– Можеш дълго време да изграждаш алибито си, да измисляш извинение, но в крайна сметка дълбоко в себе си знаеш, че си виновен.
– Е, добре де ….., – неохотно се съгласи Кирил.
– Когато човек казва истината, признава, че не е прав. Без изповед няма истинска свобода, – подчерта бащата. – Тогава идва облекчението, човек се освобождава от тежестта на лъжите и извиненията си.
Кирил мълчеше. Той бе навел глава и не смееше да погледне баща си.
– За това дойде Исус, – наблегна бащата. – Той не бе разпънат на кръста, защото сме добри хора, а за това, че всеки е тръгнал по своя си път и върши своите си работи. Иди при Христос, за да възстановиш вътрешния си мир и духът ти ще бъде обновен!“
– Сбърках, – много тихо каза Кирил.
– Изповедта е акт на честност и смелост. Тя е доверие към един любящ и прощаващ Бог, – каза възторжено баща му.
