Денят беше тежък и доста изморителен за Петър Василев. Той уж за малко полегна на дивана, но сънят скоро го обори и изтощеният мъж заспа.
Децата играеха на килима. Строяха кули и крепости от кубчета. Сънчо и тях споходи. Клепачите им натегнаха и майка им Елена ги поведе към леглата. Нямаше нужда много да ги увещава, защото щом се намериха под завивките, веднага потънаха в царството на сънищата.
Елена отиде в хола и зави внимателно съпруга си.
– Колко е уморен, – съчувствено погледна тя Петър. – Всички заспаха, ще ида да помогна на баба Мара от първия етаж. Горката жена едва се движи и е съвсем сама, няма кой да ѝ помогне.
Елена не искаше да светва лампите, за да не притесни заспалия си мъж. Затова грабна телефона си от масата и излезе. Едва по-късно разбра, че по грешка бе взела мобилния на Петър.
На връщане, когато изкачваше последните стъпала към апартамента си, Елена чу уплашеният глас на мъжа си, който викаше по нейния телефон:
– Ели, къде си?
Тя бързо изтича и се усмихна срещу съпруга си.
– Ох, – вече поуспокоен, Петър дълбоко въздъхна, – събудих се и теб те нямаше никъде. Уплаших се, че е станало грабването …. Направо изпаднах в шок.
– Не видя ли децата? – попита Елена.
– Да, – тъжно се засмя Петър, – но чак сега осъзнавам, че щом те са тук, всичко все още предстои.
