Нора и Симо вървяха по улиците на града и се наслаждаваха на топлината, която започна да се долавя от слънчевите лъчи. В новия квартал бяха започнали нов строеж. Някакъв архитект се опитваше да вмести нова къща в малък ъглов парцел.

Отпред на калния паваж се търкаляха торби с цимент.

Като повървяха малко те видя птици, които кръжаха над покривите

– Навярно търсят къде да свият гнезда, – каза Нора.

– А, това са онези големи шумни птици, който връхлитат върху всеки, който се осмели да доближи до гнездата им, – изгледа ги недоволно Симо.

– И ние хората, когато строим, оставаме след себе си всякакъв боклук цимент, камъни и какво ли не, но проявяваме ли същата собственическа агресивност, когато се отнася до лична територия? – засмя се Нора.

Тя гледаше разхвърляните материали пред строежа и изказа недоволството си на глас:

– Все някой трябва да се заеме и да коментира етичната страна на проблема със замърсяването на околната среда, не мислиш ли така?.

– Всъщност нямаше какво толкова да се обсъжда на тази тема, замърсяването на околната среда се е превърнало в порочна практика, – каза Симо.

– Въпросът не опираше само до  създаване на грозни гледки от разхвърляните боклуци или неприятното усещане от вида на създадения хаос, по-скоро до някакъв морален дълг.

– Представи си, че в един дом е разхвърляно, дрехите на пода, остатъците от храната съборени край масата, книги събрани на купчина, която сериозно конкурира наклонената кулата в Пиза, защото при едно малко докосване всеки момент може да се срути. Какво ще кажеш тогава? – разпалено размаха ръце Симо.

– Е, има хора, за който безредието е ежедневие, но навън такова състояние дразни мнозина „подредени“.

– И в крайна сметка стигнахме до идеята, да запазим околната среда, за да не се дразним едни други. Но дали това е всичко? Дали това разхвърляне и унищожаване на околната среда няма да се отрази като бумеранг върху нас?

Двамата гледаха неразборията, мръщеха вежди, сочеха безмълно с ръци ….

– За това не е достатъчно само да се философства и говори, трябва и действие, ръце които да се хванат на работа, – каза Симо……….

Веднъж се разболял известен богаташ, но никой от познатите му не дошъл да го види. Удивен, богаташът попитал своите приближени:
– Странно нещо, защо никой не идва при мен да ме види?
Тогава му отговорили:
– Защото всички хора ти дължат нещо и се страхуват, че като ги видиш, ще поискаш веднага да си върнат дълга.
Като чул това, богаташът казал на глашатая:
– Иди в града и навсякъде обявавай, че на този и този, който всички познавате, никой нищо не му дължи. Нито сега, нито през живота му, нито на децата му след смъртта му.
Така той подарил на хората този ден много пари.

НАСА сериозно обмисля план за изграждане на летящ град над Венера. Учените казват, че това ще им даде възможност да научат повече за „съседката“, а и научния скок може да помогне за успешния полет до Марс.
Благодарение на големия брой активни вулкани, редовно бълващи сяра, пепел и други отпадъци в атмосферата, средната температура на повърхността на Венера е над 860 градуса по Фаренхайт. Голямата горещина съчетана с атмосферното налягане, което е 90 пъти по-голямо от това на Земята, прави изследването на повърхността на планетата почти невъзможно.
Венера е много по-близо до Земята, отколкото Марс. Но на Марс, за разлико от Венера, е възможно някога да е имало живот.
Напълно е възможно, първата мисия на НАСА да е полет до Венера. Това ще даде възможност да се усъвършенстват технологиите, необходими за оцеляване извън земната атмосфера и ще подобри подготовката за полет до Марс.

Здравей, Дядо Мраз!
Аз се казвам Дима. На 10 години съм. Живея в град Енакиево.
Знаеш ли, Дядо Мраз, мама ми каза, че ще ми донесеш подарък за последен път. На 11 години минавам в категорията на възрастните. Бих искал да ми донесеш някой подарък за спомен.
Сега при нас е война. Обстрелват ни. Много е страшно.
По-добре не идвай тук Дядо Мраз. Всичко си имам, може и без подарък да мина.
Ако армия те бомбардира, като боинг, всички деца на земята ще останат без Дядо Мраз.
Дядо Мраз, ти си истински вълшебник и можеш да правиш чудеса, много те моля, направи така, че при нас да спре войната, да не ни обстрелват вече и моята майка да не плаче повече.
Ако ти не се боиш и все пак долетиш при нас, то донеси ми нещо за спомен.

Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.