Германците настъпваха към Москва. Три момчета между 10 и 12 години Борис, Михаил и Сергей тръгнаха надвечер за дърва.

Много скоро започна да се стъмва и децата разбраха, че са се заблудили. Вървяха дълго. Бяха изплашени и не виждаха никакъв изход.

Борис си спомни, какво го бяха учили в къщи да прави, когато изпадне в беда и предложи:

– Хайде да се помолим.

Момчетата се погледнаха притеснено. Сергей се обърна към Михаил и каза:

– Мишо, по-добре ти се помоли. Ти умееш да правиш това по-добре от нас..

Михаил наведе глава и беззвучно започна да се моли. Другите две момчета виждаха само как той мърда устни.

Пак тръгнаха да търсят път, но не го намираха.

Изведнъж забелязаха, че през клоните на тъмната гора мига малка светлинка.

– Навярно е пазачът или лесничея, – предположи Борис.

Момчетата тръгнаха по-уверено към светлината. Стигнаха до малка полянка. На нея видяха поп. В дясната си ръка държеше кръст, а в лявата размахваше кадилница.

Момчетата пак бяха обзети от страх, но малко по-различен от преживяният преди това.

Михаил стоеше между Сергей и Борис, който го ръчкаха и настойчиво го молеха:

– Моли се, моли се …..хайде, какво чакаш….

Когато Михаил започна да се моли, попът ги прекръсти. И тогава те видяха светъл път и затичаха по него.

Когато излязоха от гората и вървяха вече по позната поляна, разбраха, че не е имало никакъв път. Те бяха вървели по път от светлина.

Когато наближиха домовете си, Борис предложи:

– Нека утре рано сутринта да отидем на църква.

Другите само кимнаха в знак на съгласие.

Децата разказаха на възрастните, какво им се бе случило. Тогава хората разбраха, че преподобния се е молил за града им.

Тези, който бяха решили да се евакуират, останаха. Те бяха се успокоили, че техния град се намира под небесна защита.

Стоях пред огромния прозорец на стаята и гледах към града. Беше нощ и между облаците се показваха звезди.

От душата ми се смъкна бреме. Сякаш изведнъж намерих изгубената някъде в тъмнината нишка на живота си, сплетена от надежда и радост.

Градът вече не ми изглеждаше чужд, а обиталище на страдащи хора.

Вече не се озлобявах срещу никой. Започнах да се моля за хората в този град като над тежко болен.

Това е Твоя земя и Твоите хора в нея, Господи! Спаси ги!

В околностите на немския град Хамбург дива свиня се е установила в една ферма и живее заедно със осем крави.

Фермерът Дирк Риз е казал, че глиганът, когото нарекли Банан живее с кравите повече от два месеца. Според него дивата свиня се чувства прекрасно.

– Тя напълно се е установи в стадото. Това е невероятно, – казал е Риз.

Банан е станал местна знаменитост и може да не се страхува, че може да стане лека плячка за ловците. Този глиган има специален статус.

Това не е първият случай, при който глиган и крави живеят в едно стадо.

Малко диво свинче, което кръстили Йохан се преселило при стадо крави във ферма в Долна Саксония. Синът на местения фермер е предположил, че Йохан е останал сирак.

Кравите са го приели като свое собствено теле.

Стоянов стана. Той стоеше до бюрото, без да поглежда Панов. По лицето му е стичаха едри капки пот.

– Господин Панов, за това няма да говорим пред никого. Ще запазим всичко в пълна тайна, но в замяна на това тук съм приготвил един малък проектодоговор. Ако го подпишете, нищо няма да се чуе никъде.

– Вървете си, – каза Панов – с вас ще говоря по-късно.

Стоянов остави един малък плик на бюрото и си тръгна.

Когато вратата се затвори Панов се обърна към Катя. Той не можеше да ѝ каже нищо. Думите бяха заседнали на гърлото му.

Катя бе захлупила лицето си върху масата и плачеше. Мълчаха известно време. Изведнъж Катя повдигна глава и с разплакани очи каза:

– Истина е …..това е истина. Бях на 15 години и се издържах сама. Работех във кръчмата. Чистех, миех съдове и помагах, когато имаше повече хора при сервирането.Бях решила да отида в града, където имаше повече възможности, за това пестях за влака.

Панов я гледаше без да я прекъсва, но очите му бяха тъжни.

– Веднъж ме поканиха на парти в града и аз отидох, – продължи разказа си Катя. – Там се запознах със един солиден мъж. Той се държеше много добре с мен и на мен ми бе приятно с него. Дълго време бях сама. За първи път мъж ми обръщаше внимание и то не грубо. Тогава не знаех, че е  женен и че има деца. Едва по-късно разбрах, че е подлец.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Панов.

– Когато му казах, че съм бременна, – Катя болезнено присви очи, – той започна да ме ругае. Страхуваше се, че жена му да ще разбере.

Катя се върна назад в онези мрачни за нея дни. Помнеше как сгърченото лице на Виктор, мъжът който я бе подмамил, омекна. Той я прегърна и каза вече по-спокойно:

– Зная какво трябва да се направиш, ще те заведа там.

Катя почувства още тогава, че на Виктор му е все едно какво ще стане с нея. Когато  жена, при която той я заведе и направи нещо, много я заболя. Чувстваше се зле. Имаше чувството, че скоро ще умре.

– По-късно, когато дойдох на себе си, – Катя продължи разказа си, – разбрах, че съм припаднала и че съм загубила много кръв. Тогава жената се бе уплашила да не умра в ръцете ѝ и бе извикала лекар. Когато вече можех да ходя, ме навестиха от полицията и се интересуваха, за жената, която ми е направила аборта. Аз не я издадох. Помня как бе пребледняла и трепереше цялата.

– После са те осъдили за незаконен аборт, – обади се най- накрая Панов. – Не ми казвай повече нищо. Ще измисля нещо, не се тревожи.

– Трябваше да ви разкажа всичко това по-рано, за да си нямате неприятности, но се страхувах, че ще ме изгоните.

– Станалото станало, – Панов дишаше малко по-спокойно.- Тези мошеници, няма да могат да пробият с тази история. Това е изнудване, а то също е наказуемо.

Панов ѝ се усмихна, потупа я по рамото и излезе от стаята.

Вън беше се бе смрачило. Развигоров и Малеков седя в близкия ресторант и празнуваха с бутилка вино победата, която бяха извоювали във фирмата си.

– Ако трябваше да прилагаме сила, нямаше да участвам, – каза Малеков.

– Какво толкова, – засмя се Развигоров. – Ако не искат с добро ….. – и ръката му отсече във въздуха някаква илюзорна глава. – Та ние живее в тези мръсотии. Да си чувал някъде да се говори за благочестив живот, освен в църквата. Навсякъде по медиите пробутват все убийства, внезапна смърт и какви ли не сензации.

– Все пак, – каза Малеков, – ние сме порядъчни хора. – не идваме от гората.

– И какво, – смразяващо го изгледа Развигоров, – да фалираме ли? Да не мислиш, че като изобличиш хората за грешките им, те ще ти благодарят и ще се поправят веднага?

– Щастлив съм, – каза Малеков, – че съм далече от такъв „черен“ бизнес. Знаеш, че съм чувствителен човек и много преживявам ….. Аз съм солиден мъж, имам жена и деца.

– Тогава се дръж за полата на жена си, – присмя му се Развигоров. – Във всяка работа се иска хладно сърце и бистър ум. Помниш ли онзи мъж дето правеше смъртоносните скокове?

– Какво стана с него? – попита Малеков.

– С Добри Маринов ли? – сбърчи нос Развигоров. – С него бяхме приятели. Казвал съм му не веднъж, да се откаже, от тази опасна работа, но той не, още малко и щял да се откаже.

– Трябва бая пари да е натрупал, – замечтано каза Малеков.

– Бяха му напълно достатъчни да си купи къща в града и да живее спокойно с останалите, – каза с тъга Развигоров. – Той искаше да си купи ферма, да отглежда животни. Казваше ми: „Още най-малко два пъти и с жената отиваме в някоя ферма“.

– И какво стана? – попита Малеков.

– Преби се. Бях там. Видях, че парашута му не се отвори докрай, резервния също не задейства. Полуотвореният парашут забави падането му, но преди да стигне земята спускането му се ускори и ….. когато стигнахме до него, слабо дишаше. След това отвори очи и си отиде.

– Човек трябва да е доволен и от малкото, което има, – заключи тъжно Малеков.

– Ако хората се задоволяваха с малкото, – махна с ръка Развигоров, – нямаше да ги има тези „акули“ в бизнеса.