Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Нашата християнска дейност и нашето влияние върху другите зависи от това в какво състояние се намира нашият вътрешен човек. Ако ние нямаме „огъня“ на Христовата любов, ние не можем да направим нищо, за да се спаси поне една душа.
Без любов един към друг ние не сме хора, а бездушни статуи. Нашите думи на обич ще звучат като „мед що звънти“, а сетивата ни ще бъдат като изсъхнала мазилка.
Както печка без огън не е топла, така и човек, нямащ в себе си Бога, не може да изпитва любов към ближния.
Любовта към ближния се разкрива в състраданието, саможертвата, нежност, мъдрост, кротост, смирение и т.н. Ако тези са налице в сърцето ни, нашите думи за Господа ще окажат голямо влияние на околните.
Святият Дух дава светлина на вярата и пълнота в любовта. Той разпръсва тъмнината на съмнението. Както тялото, така и душата оживява от огъня на Святия Дух.

„И тъй, внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши“.
Времето изразява продължителността на даден период, в който се случват различни събития.
Времето е Божие творение, което изтича от вечността и отново се връща в нея.
Всеки миг е Божий дар и към него трябва внимателно, и грижливо да се обръщаме. Времето, това е животът ни, който е даден да работим.
Ценността на живота не се определя от числото на годините, а това, което той дава. Решаваща се оказва не продължителността на годините, които сме изживели, а това колко добре и пълноценно сме живели.
Господ ни е дал светлина в живота и ни е възложил известни задължение и отговорности.
Стремим ли се да използваме тази светлина? Изпълняваме ли добросъвестно и честно своите задължения? Или напразно си губим времето?
Погледнете, свещта на нашия живот скоро може да угасне, а друга нямаме и тогава с незавършени дела, трябва да се представим пред Бога и да му дадем отчет за всяка минута.
Трябва да правим добро, докато е време. Всяка загуба на земята може напълно или частично да се възвърне, но пропиляното време не се възстановява. Друго такова няма да намериш.
Ако загубиш предмет, то вместо него можеш да получиш друг, но ако загубиш времето си в безделие и мързел, нищо не може да компенсира загубата ти.

Жан-Мишель Жар провеждал своето лазерно шоу във Ватикана.

– Какво ще бъде времето днес? – попитал Жан-Мишель Жар папата.

– Времето е в ръцете на Господа, – отговорил папата.

Жан-Мишель Жар провеждал своето шоу в един от големите градове на Европа и попитал кмета на този град:

– Какво ще бъде времето днес?

– А какво трябва да бъде? – попитал кметът …..

Евдокия се размърда:

 –  Мислех, че тази среща има за цел да докаже, че Христос наистина е Господ?

Юстиниян я потупа по ръката.

 – Мислиш ли, че ние, християните, сме по-различни от другите? За да се присъедини към нас, човек трябва да признае, че е грешник и да разбере, че единствено Бог може да го промени. Нашият първоучител е Бог, но нашата общност е сбор от грешници. И аз включително!  – той се удари по гърдите. – Ние се караме, предаваме се един друг. Похотливи сме, крадем, убиваме.

 – Елена, майката на император Константин, разбира ли правилно това?

 – Елена гледа на християнската църква като средство да обнови империята и да сплоти народите в нея. Огромната армия от бедняци приемат нашата църква заради обещанието, което тя дава – вечен живот. Това е единственото им утешение в тази долина на скръб и сълзите. Християнската общност вече е била раздирана от противоречия. Нашата църква е на почти триста години, но още от самото начало сред нас е имало предателства. Един от учениците на Христа, Юда, го е предал. Петър се е отрекъл, че изобщо го е познавал.

Евдокия внимателно слушаше. Макар и да не приемаше християнската вяра, беше привлечена от учението ѝ.

 – Нашата църква , – продължи Юстиниян, – излезе от катакомбите. И вече не се крие под земята. Сега е време да премахнем несправедливостите. Преди десет години старият император Диоклециан започна най-жестоките гонения срещу християнската църква. Бесеха наши последователи. Навярно си чувала за ужасните зрелища във Флавиевия амфитеатър. Мъже, жени и деца бяха разкъсвани от диви животни.

 – Бях малка, – каза Евдокия, – но помня как баща ми криеше християнски символи. Една сутрин войници дойдоха и претърсиха дома ни.

 – Родителите ти имаха голям късмет – каза Юстиниян. – Други обаче не. Когато арестуваха християнин, даваха му възможност да принесе благовония пред някоя статуя на императора или пред римските знамена. Естествено, мнозина отстъпваха., изправени пред ужаса на смъртта и предпочетоха да се измъкнат.

 – И какво стана с тях?

 – Започнаха да ги наричат с подигравателното име лапси – падналите. Според някои членове на църквата, тези лапси никога не трябваше да получат опрощение. Други, включително и аз, мислехме, че това наказание е твърде сурово. Да, лапсите би трябвало да се покаят, но трябваше да получат и опрощение.

 – Лапсите най-лошите ли са? – попита Евдокия.

 – Има друга група грешници, наричани искариоти по името на Юда Искариотски. Тези мъже и жени не само се отричаха от вярата си, но срещу възнаграждение отвеждаха властите при други християнски общности. Навярно домът на баща ти е бил претърсен заради някой шпионин. Властите получаваха извънредно точни сведения къде да претърсват и кого да търсят. Много бяха арестувани, а част от тях бяха изпратени в Рим за екзекуция.