Всичко вървеше добре. Мирослав Вихров се чувстваше на върха.
Плаваше спокойно и усещаше как вятърът го тласка напред. Изцяло, от игла до конец всичко бе удобно, сигурно и щастливо.
Изведнъж нещата се промениха. Без никакво предупреждение се случи нещо ужасно. Появиха се финансови затруднение. Бащата на Мирослав се разболя и той трябваше да се грижи за него. Шефът му получи нервен срив, а това неминуемо щеше да засегне Вихров.
Мирослав изпадна в паника. Хвана главата си и потресен от всичко, което му се бе случило, шумно взе да протестира:
– Господи, как можеш да позволиш да ми се случат такива неща? Не е справедливо! Какво толкова съм направил?
След като се навика Мирослав се замисли сериозно.
– Не винаги мога да предугадя причините, – каза си той, – поради, които Бог допуска това или онова, но това със сигурност това засяга подготовката ми за Небето. Явно Господ не е довършил работата Си с мен тук на земята. А може пък зад ъгъла да ме очаква нещо по-прекрасно ….
Мирослав закрачи нервно из стаята. Започна да размахва ръце, лицето му се зачерви, но постепенно се успокои.
– Не, Бог има нещо по-добро за мен, – каза си накрая Мирослав. – „Каквото и да стане, ще взема месата си в зъбите си и ще туря живота в шепата си. Макар и да ме убие, …….“ пак ще се надявам на Него.
