Дъждът се изля , малко преди да връхлети бурята. Светкавици разкъсаха небето. Пердетата на прозореца се залюляха лудо.

Дичо седеше във фотьойла и четеше. Това бе любимото му занимание. За него нямаше дъжд и буря, той бе потънал в друг свят, този на книгата.

Баща му Моньо влезе в стаята и се усмихна. Бе доволен, че синът му обича книгите.

– Мъдростта е високо ценена, – каза Моньо.

– Тя привлича хората, – потвърди Дичо. – Няма равна по стойност на нея.

– За това мъдростта трябва да бъде търсена и изисквана, – наблегна с авторитет бащата. – Тя не идва просто така. Мъдростта е дар от Бога.

– Тя прекъсва всяко объркване и го заменя с яснота, – отбеляза Дичо.

– Свежда взетите решенията до успех. Предупреждава навреме за надигаща се опасност, – продължи в същата насока Моньо.

– Да, но мъдрите хора са податливи на гордост, – констатира с болка Дичо.

– Мъдро сърце, в което има гордост, дава увереност на човека, че може да се издигне над правилата. В началото може да не се забелязва, но след това …….

– Съгласен съм, – поклати глава Дичо, – че ако гордостта не бъде контролирана, тя превръща мъдростта в самонадеяност. Колко е тежко за човека ако позволи на гордостта да заглуши и подтисне страха от Бога.

– Мъдрост, която е изменила облика си, постоянно сигнализира за духовно обсебване, – изтъкна бащата.

– А къде да трябва да търсим истинската мъдрост? – попита Дичо.

– В Библията, книгите, филмите и опита от живота. Но намериш ли я, не я приемай за нещо дадено. Благодари на Бог за мъдрите постижения. Използвай я за Негова слава. Позволи на мъдростта да те смири, а не да ти даде чувство за превъзходство.

– Всички търсим Божията мъдрост, – възторжено възкликна Дичо.

– Мъдростта е активна, жива, но се нуждае от свежо преливане от Бога. Използвай молитвата като връзка с Божията мъдрост, – посъветва го Моньо.

– А как мога да раздавам мъдрост на другите? – Дичо изпитателно погледна баща си.

– Изслушай ги и бъди търпелив. След това със смирение предложи варианти за обмисляне. Не забравяй, мъдростта е учтива.

Търсете мъдрост и я раздавайте щедро на другите. Тя се обуславя от смиреното подчинение на Бога.

Скоро се бе излял проливен дъжд. Всичко бе обвито в хладна, мокра пелена.

Никой не се виждаше наоколо. Навярно лошото време бе разкарало любителите на разходките.

Йото и Дечко напук на дъжда седяха в една беседката, отдавна изоставена и неподдържана. Пенсионери, нямаха друга работа, а в къщи не ги свърташе на едно място.

Както винаги философстваха, но разглеждаха важни въпроси.

– Забелязал ли си, че има християни, които са си направо светски? – попита Йото.

– Как ги определяш какви са? – поиска обяснение Дечко.

– Тези, които ги привлича света и се влияят от него имат три характерни черти, – наблегна Йото.

– Само три? – изненада се Дечко.

– Да, – потвърди Йото и започна да изброява, като свиваше пръстите на дясната си ръка. – Това са чувственост, изтънченост и културен преход, но лишен от християнските ценности.

– Е, ясно е, че за чувствени хора определяш онези, които са обсебени от мисълта за секс, а това е далеч от живот на самоотричане. – поклати глава Дечко. – Към изискани причисляваш завладените от културата, ученето и усъвършенстването. А ми третите?

– Те са водени от манията да притежават повече материалните неща, – Йото събра веждите си на челото, – такива не можем да наречем духовни. Изпитват гордост от живота си.

– За мен светски са онези християни, по-простичко казано, са онези, – Дечко впери поглед напред, – са онези, които предпочитат да останат пред телевизора или компютъра, вместо да потърсят общение с вярващи в Бога хора.

– Забелязал ли си, че такива първи критикуват? – намекна своевременно Йото. – Изглеждат благочестиви и праведни, а всъщност са лицемери.

– Наскоро имах разговор със семейство, – започна да разказва Дечко, – които бяха на крачка от развода. Попитах ги: „Колко време се молите?“ И знаеш ли какво ми отговориха?

– Навярно са ти казали, че изобщо не се молят, – усмихна се Йото.

– И нещо още по-лошо, – намръщи се Дечко, – добавиха, че са много заети и нямат време за това.

– Така е, – Йото удари с длан по крака си. – Тези, които бързат незабавно да бъдат задоволени и да се насладят на нещата от света, ще погинат.

– Но тези, – Дечко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – които следват Бога и имат Неговата любов в себе си, ще приемат Божите обещания.

Утрото бе намръщено и сиво. Можеше и да завали.

Богдан седеше накрая на леглото си, а ръцете му бяха обхванали главата му. Отново мислите не му даваха покой.

– Защо го направих? Къде сбърках? Сега ще си ям попарата, която съм си надробил, – шепнеше отчаяно той.

Така го завари дядо му Борис. Той погледна внука си и въздъхна тежко:

– Престани да се самоосъждаш и самоанализираш, – скара му се стареца. – Няма нужда да се сравняваш с другите.

– Защо, това лошо ли е? – повдигна глава Богдан.

– Това поражда в теб гордост или чувство за малоценност, – добави старецът, – а понякога и двете. Да се сравняваш с другите е не само погрешно, но и безсмислено.

– Да, но нали човек иска да се утвърди, – опонира му Богдан.

– Абстрахирай се от твоите и най-вече от чуждите преценки, – натърти възрастния човек. – Единственият източник на твоето стабилизиране и търсене на признание е безусловната Божия любов.

– На Него ли да се облегна? Съдията, Който гневно издирва слабостите и грешките ми? – възрази Богдан.

– Много си далече от истината, – тъжно поклати глава Борис. – Той даде живота си за греховете ти. Облече те в одеждите на спасението.

– Но ме …… дисциплинира ….

– Той не го прави с гняв, омраза и озлобление. Само се стреми да те подготви за лично общение с Него през вечността, като те потапя в любящото си присъствие.

Богдан само сбърчи нос и махна с ръка.

– Приеми Неговото утвърждаване, което струи от трона на благодатта. – посъветва го старецът.

Младежът бе упорит и лесно не се поддаваше на дядовите си увещания. Но кой знае, може утре да прозре истината и да потърси искрено своя Творец.

Стоян се стовари на дивана и притвори очи.

– А, уморени сме, – обади се баща му.

Не последва никакъв отговор. Стоян просто искаше да го оставят намира.

– Уморяваме се от отношенията, които не работят – продължи философски бащата – или от тела, които отказват да се лекуват. Писнало ни е често да посещаваме терапевта или да имаме щастливи часове, които не водят на никъде.

Раменете на Стоян се отпуснаха. Клепачите му започнаха да се затварят. Той беше много уморен.

– Какво сме създали? – крачеше с ръце за гърба си бащата. – Уморено поколение.

Стоян вече се унасяше, когато чу баща си да казва:

– Виновна е трудовата ни добросъвестност. Стремим се към невъзможни неща. Все едно оседлаваме кон и го пришпорваме: „Хайде, давай!“

Стоян вяло махна с ръка и се опита да заспи.

Бащата не преставаше да намила:

– За нашата умора обвиняваме Интернета, но не изключваме компютъра си. Истинската причина за нашето изтощение е гордостта, че живеем без илюзии и миражи.

Стоян въздъхна тежко. При такава тирада и то доста гласовита, трудно можеше да се заспи.

Настойчивият глас на баща му не спираше:

– Гордеем се с дългите часове на работа и късните си полети. И какви са последствията? Изтощено общество.

Стоян нервно се надигна и седна на дивана. Гневно погледна баща си и с неприязън попита:

– И какво според теб трябва да се направи?

– Исус кани всеки от нас: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“.

В голямата гора настъпи радост или всеобщ страх не знам, но на лъва се родиха три малки лъвчета. Две от тях определиха за умни и съобразителни, а третото, което бе и най-малкото, минаваше за мързеливо и недобросъвестно.

Мина време лъвчетата пораснаха и старият лъв започна да ги води на лов.

– Ти върви до мен и не се отдалечавай, – поръча лъвът на малкото лъвче, за което никой не предполагаше, че може да излезе солиден заместник на бащата.

Това предупреждения на старият бе не за друго, а защото се страхуваше да не го изгуби из високата трева и гъстите храсти.

Водейки го със себе си лъвът инструктираше малкия:

– Ето така трябва да се скриеш….. така да пълзиш…. А когато атакуваш плячката …..

Безкрайни бяха поученията, но те дадоха резултат. Макар да изглеждаше лениво и безгрижно, малкото лъвче умееше да слуша и възприема.

За това този малкият, от който никой не очакваше нещо особено, се превърна в истински ловец. Той бе гордостта на баща си.

В края на краищата малкият Лео замести застаряващия си баща и това стана, не защото бе станал любимец на баща си, а поради качествата, които изявяваше и респектът, който предизвикваше.

А братята му, които бяха свикнали да стоят на заден план, защото можеха сами да се грижат за себе си, се превърнаха в най-обикновени лъвове.