Странни неща започнаха да стават в старата гора. Невидимка бродеше из нея.

Някой безжалостно бе съборил листата на дърветата. Птиците изчезнаха безследно. Вчера ги чувахме и виждахме, а сега ги няма.

Животните започнаха често да се крият. Но Невидимка и там ги намираше. Всичко прекрояваше и променяше по свой вкус.

Тя промени и зайците. Кожухчетата им станаха бели.

Рижата катеричка направи сива, а пъстрите патици бели.

Язовецът, таралежът и енотът толкова се изплашиха, че се скрили в своите дупки, под корените на дърветата и дори носове не показаха навън.

Уплашиха се горските животни.

Всеки ден се носеха все страшни новини. Жабите изчезнаха. Пеперудите и мухите не се виждаха никъде.

Най-много се изплашиха тези, които щяха да се родят през тази годината. Горките, те изобщо не се появиха.

Такова нещо до сега никой не бе виждал.

Дори старата мечка се скри в бърлогата си.

А Невидимка се разхожда из гората и по полето. Тероризираше дърветата. Подухваше силно. Усещаше се хлад. Разкаля земята с проливните си дъждове. Май, че студове поръчваше.

Невидимка изпочупи мостовете на малките рекички, а канавките изпълни с вода.

И никой нищо не може да ѝ направи.

Познахте ли я?

Невидимка е немирната есен.

В гората настана суматоха. Задуха силен вятър. Той буташе по небето голям облак, който носеше сняг.

Пръв го забеляза заекът и се разврещя:

– По-бързо, облако. Аз съм бял, а снегът все не идва. Ловците лесно ще ме забележат в гората.

Облакът чу заекът и се задвижи по-бързо към гората.

– Назад, облако, назад, – започна силно да крещи сивата яребица. – Ако покриеш земята със сняг, аз какво ще ям? Краката ми са слаби, как ще се придвижвам?

Облакът се смути и се дръпна назад,

– Давай не се бави, – развика се мечката. – Засипи бърлогата ми със сняг. Така ще я опазиш от вятъра и студа. И не само това, покрита със сняг, тя ще ме пази далеч от чужди погледи.

Облакът не знаеше вече какво да направи. Забави се и отново потегли към гората.

– Сто-ой, спри, – завиха вълците. – Ще натрупаш сняг в гората. Няма да можем нито да вървим, нито да бягаме, а нас краката ни хранят.

Облакът се залюля и спря.

А в гората викове и крясъци.

– Идвай към нас, облако, натрупай сняг в гората.

– Да не си посмял да го направиш, – вият други. – Обръщай се и назад.

Облакът ту напред, ту назад. Посипе снежец, после спре.

За това и ноември е такъв шарен. Завали дъжд, после сняг, стане студено, може и да се постопли ….

Къде сняг, къде земя се показва.

Нито зима, нито есен.

Хубаво си беше селото. Ливадите му бяха изпъстрени с цветя. Гората му бе гъста. Езерото пълно с риба. А в малката река течеше бистра вода. За това на дядо Иван често му гостуваха внуците.

Имаше си болка старецът. Момчето, което бяха кръстили на него бе разглезено и правеше много пакости и поразии.

– Какво да се прави? – въздишаше тежко дядо Иван. – Така го възпитават в града. Е, може да му дойде някой ден ума в главата. Дано да е по-скоро.

Иван растеше. Вършеше лудориите си, но един ден осъзна, че не всичко е наред в живота му.

Веднъж, когато гостуваше на дядо си Иван сподели:

– Дядо опитвам се да мисля за добро, но не става. Постоянно в главата ми се въртят лоши мисли и нищо не мога да направя с това.

Старецът потупа внука си по рамото и му предложи:

– Хайде да слезем в мазето.

– Какво ще правим там?

– Там ще получиш отговора на проблема си.

Двамата слязоха в мазето

Там на рафтове бяха подредени в буркани кисели краставички, зеле, домати. Имаше различни сладка от горски плодове, сушени гъби, картофи, моркови. Добър и грижовен стопанин бе дядо Иван.

– О, колко много вкусотии има тук, – възкликна внукът.

– Та, Иване, – започна старецът, – не можеш да вземеш нещо развалено или негодно за храна и от него да направиш вкусотия. Тук всичко е донесено с разумна цел, да се използва ползотворно. Така и мислите ни, каквото вложиш в главата си, това и ще извадиш, за да го споделиш с хората.

Иван се учуди от мъдростта на дядо си. Почеса се по главата и добави:

– Дядо, ще се постарая да събирам само добри и полезни мисли в главата си. Та като дойде време да ги споделям с другите, да не се срамувам.

Зарадва се старецът на думите и се усмихна на внука си.

Залата бе препълнена. Изведнъж лекторът предизвика аудиторията:

– Кой я иска?

Той държеше сто доларова банкнота. Много от хората вдигнаха ръце.

Лекторът повтори въпроса си:

– Кой я иска?

Гора от ръце.

За трети път се чу същият въпрос:

– Кой я иска?

Един мъж стана, отиде при лектора и я взе.

– Ето това е действие, – каза лекторът. – Вдигнахте ръце почти всички, но …. защо никой не стана и не дойде да я получи?

В залата настъпи пълна тишина.

– Защото всеки от вас си имаше някакво оправдание, – продължи лекторът. – Много далече седя или сега трябва да вдигна толкова хора, а възможно е някои от вас да се стесняват. У всеки се намери някаква причина, за да не се задейства. Колкото човек е по-умен, толкова е по-убедителна причината му.

Мнозина бяха навели глави. Те осъзнаваха верността на думите му.

А той продължи още по-настървено:

– Дали се страхуваш или те мързи няма значение, но ти трябва да действаш. Това е очевидно. Дори, когато ти е противно, но е необходимо, действай!

Лекторът замълча за малко, за да помогне на слушателите си правилно да осмислят това, което им казваше.

– Всичко това е действие, – поднови изказването си той, – да затвориш уста, когато непременно искаш да се изкажеш; да станеш по-рано, за да организираш по-добре деня си; да се отдаваш на работа, за която няма да ти платят толкова, колкото си искал.

След дълга пауза лекторът повиши глас:

– Да действаш това означава да живееш живота, а не да бъдеш само негов наблюдател.

Погледите на слушателите се оживиха. Посланието бе засегнало сърцата им.

В края на изказването си лекторът ги посъветва:

– Започни с малкото, колкото и незначително да ти изглежда. Но когато спечелиш първата си победа, това ще те окрили и ще те стимулира да продължиш. Ако не можеш да направиш най-малкото, ти никога няма да достигнеш значителното.

Последваха бурни ръкопляскания.

Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.