Марта ходи с Бога четиридесет години. Тя бе спасена, изкупена и следваща Христос.

Дойде време и Марта застана пред трона. И за първи път осъзна какво е пропуснала.

Тя усещаше вълните струящи от Божия Син и изпитваше огромно удоволствие.

– Аз можех да пия от този кладенец на духовна наслада всеки ден на земята. Просто трябваше да срещна Твоето сърце и Твоята красота. Животът щеше да е много по-хубав. Много неща щяха да се променят. Щях да постигна много повече.

Възлюбени, не е нужно да чакаме, за да изпитаме дълбоките удоволствия!

Бог е отредил на човешкото сърце да ги изпита още в този живот. За нас не е задължително да продължим както поколенията, без трансформиращо откровение.

Основният начин да ходим в Духа е чрез поддържане на активен диалог с Него. Това е ключът към нашето обновление.

Слънцето грееше и стопляше поизстиналите крака, ръце и лице на дядо Стойко. Много години бяха изтекли пред очите му, но той все още се държеше.

Манол се бе отбил при него и му разправяше:

– Представяш ли си? Господ му казал: „Лазаре излез вън“ и мъртвеца така опакован излязъл. Ей, това е голяма работа.

Дядо Стойко се усмихна:

– Във всеки от нас лежи този мъртъв, победен, често безнадежден човек.

– Да, така е, – почеса се по главата Манол.

– И днес, – дядо Стойко се загледа в далечината и продължи, – Исус ни казва: „Не се страхувайте! Аз съм възкресението и животът! Този, който живее в теб и изглежда безнадеждно мъртъв, може да възкръсне само чрез Моето Слово!”

Манол гледаше стареца и попиваше всяка негова дума.

– Така и ние преминаваме от временното към вечното, – заговори още по-уверено дядо Стойко, – от смърт към живот, от нашите поражения към победа с Господа.

– Колко много ни обича Господ, – възкликна Манол.

– Той понесе наказанието, което ни се полагаше, за да имаме вечен живот, – прибави дядо Стойко.

Годините му не бяха малко. Той знаеше, че го чака отвъдното и въпреки това усмивката не слизаше от лицето му. Така го помнеха и околните – вечно усмихнат.

Той бе на смъртния одър и се смееше.

– Дядо Слави, ти умираш, какво смешно има в това?

– Как ти се отдаваше винаги да си усмихнат и доброжелателно настроен?

Питаха и недоумяваха хората край него.

Старецът се намести на възглавницата и отговори:

– Бях на дванадесет години и стоях до леглото на умиращия чичо Стоян. Той беше приветлив човек. Не съм го виждал намръщен или сърдит. Дори, когато го нагрубяваха, се усмихваше и им прощаваше. Тогава го попитах: „Защо си толкова весел и винаги се усмихваш дори, когато ти е трудно?

– И какво ти каза той? – нетърпеливо се обади някой.

– Всяка сутрин се изправях пред избора – блаженство и задоволство или мъка и страдание. И аз избирах първите две, за това не ми бе трудно да бъда весел и да се усмихвам.

– И ти си последвал неговия пример?

– Това е напълно естествено, – усмихна се старецът. – Всеки от вас е свободен да избира. Важното е какво ще избере.

Всички познаваха Никита и знаеха какъв бе. Един ден той напусна селото си и отиде в планината с един единствен копнеж:

– Ще изкореня всичките си желания в душата си, с изключение на стремежа ми да се посветя на Бога и да вляза в Небесното царство.

Никита прекара няколко години в пост и молитва, посвещавайки се на Бога.

Когато се върна в селото, всички селяни се удивиха на неговата святост. И всички го почитаха като истински Божи човек.

В това село живееше мъж на име Михей. Той завидя на Никита. Един ден заяви на съселяните си:

– Какво толкова величаете Никита?! И аз мога да стана като него.

И Михей се оттегли сам в планината. Дълго пости, но това доведе само до изтощение на тялото му.

Един месец по-късно Михей се завърна обезсърчен и отчаян.

Селяните го попитаха:

– Е, какво стана с теб?

– Защо се завърна толкова бързо?

– Какво прави през цялото това време, докато бе сам там в планината?

– Убивах, крадях, лъгах, клеветях хората, превъзнасях се, прелюбодействах, подпалвах къщи ….., – отговори тъжно Михей.

– Как си могъл да извършиш всичко това? Нали бе съвсем сам? – изненадаха се съселяните му.

– Да, телом бях изолиран и откъснат, – призна Михей, – но душата ми бе сред хората. И това, което не можех да направя с ръцете, краката, езика и тялото си, го вършех в мислите си

Валери бе малко пакостлив, колкото всяко друго дете в ранните си детски години. Той постоянно се опитваше да скрие лошото си поведение, но майка му бързо откриваше какво е направил.

Валери се чудеше:

– Как толкова бързо и точно знае мама за моите изяви?

Един ден не се стърпя и я попита:

– Мамо, откъде знаеш, каква беля съм направил?

– Имам очи отзад на главата си, – усмихна се майка му.

Това накара Валери да проучи главата на майка си.

– Странно, – констатира той, – когато тя се обърне очите ѝ стават невидими или просто са покрити от косата ѝ. Как да разбера това?

Растейки Валери се отказа да търси допълнителните очи на майка си. Постепенно с възрастта си той скъса всички връзките с белите и пакостите.

Едва по-късно той разбра, че бдителният поглед на майка му, разкриваше всяка вреда, която Валери замисляше и изпълняваше като дете. Това бе израз на нейната любов и загриженост за децата ѝ.

Така и Бог ни вижда. Той съзира много повече от това, което правим. Бог възприема и усеща нашата скръб, нашите наслади и любовта ни един към друг.

Господ вижда нашия истински характер и знае какво точно ни трябва. Неговите очи забелязват какво има в сърцето ни. Защото Той е нашият внимателен и любящ Баща.