Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.

Валентин духаше на премръзналите си ръце и негодуваше на глас:

– Какви са тези ограничения. Сякаш съм малко дете и не разбирам какво да правя.

Лъчезар го погледна и каза:

– Имаме нужда от тях ….

– Глупости, – прекъсна го възмутено Валентин.

– Погледни самото каране на ски, – започна спокойно Лъчезар. – Този спорт не е за хора със слаби сърца. Пистите са опасни и понякога доста стръмни. За това поставят десетки предупредителни табели, а жълти ленти блокират пътеки, които водят до лавина опасност, или камъни и скали, които всеки момент могат да се откъснат от местата си.

– Е, аз не говоря за нещо, което не виждаш или не знаеш, – примирено каза Валентин.

– В живота ни има много маркирани писти и пресечени терени, – добави Лъчезар, – които забавляват и предизвикват авантюристите, но има и опасни зони, които трябва да избягваме, ако не искаме да бъдем наранени.

Валентин вече се съгласи със това.

Така е и с християнския ни живот.

Ето защо Писанията и Светият Дух ни предоставят граници. Те ни защитават, като обозначават опасните за живота зони извън границите и ни осигуряват свобода, като ни пазят необременени от греха и неговите последствия.

Двамата слязоха от ракетата и се огледаха. Край тях вървяха хора също като тях, но нещо не бе, както трябва.

– Как можеш да си обясниш хаоса и объркването им? – попита Дани.

– Може би не виждат смисъл на живота си или Божията любов, – предположи Борко.

– Та те не живеят на земята, – засмя се Дани. – Не можеш да наложиш нашите проблеми на тях.

– А защо не? – възпротиви се Борко. – При тях също може да има заплаха от войни, глад, расизъм и отхвърляне на още неродените.

– Глупости, – възрази възмутено Дани, – тези хора просто не виждат. Погледни само как се движат.

– Може би имат някой като нашия дявол, който е заслепил умовете им и ги управлява, – предположи Борко. – И те не могат да видят истинската светлина, подобна на тези от нас, които не приемат добрата вест за славата на Христос, Който е точно като Бог.

Дани плесна с ръце и се разсмя:

– Искаш да кажеш, че се нуждаят от духовен офталмолог?

– А защо не и някой като Исус, Който върна зрението на един човек, стоящ отстрани на Ерусалимския път? Той отвори не само неговите очи, но и нашите за истината …..

Изведнъж Дани се събуди и се огледа разтревожено. Разтърка очи, но стаята бе празна.

– Ракети, слепи, … разговор с Борко и натрапчивите му идеи за Исус …. Сънувал съм. И все пак хубавото е, че Господ е винаги с нас.

Дани погледна през прозореца. Нощта скоро щеше да избледнее. Само трепкащите звезди на небосвода му напомняха, че денят още не е настъпил.

Той бързо се пъхна под завивката, притвори очи и отново заспа.

Катя чу как възрастните си говореха за по-малкият ѝ брат:

– Какво да се прави? На Стоян му е вързан езика.

И тя си представи нещо вързано в устата на брат ѝ.

– Глупости, – каза си тя. – Такова нещо не съм видяла в устата му. Има си език и зъби, както всички.

Един ден не се стърпя, доближи се до майка си и тихо я попита:

– Какво означава да си с „вързан език“?

Майка ѝ веднага се досети, че пак е подслушвала, но нищо не е разбрала.

– Това е състояние, в което някой се е родил – и тя погали дъщеря си по главата. – Това му пречи да се храни, но още по-лошо е, че го възпрепятства да говори.

– Питах чичо Сашо комшията. И той ми каза, че става въпрос за човек, който е срамежлив и не му достигат думи да говори, – смутено обясни Катя.

– Е, понякога като не знаем какво да кажем, ни се смеят, че ни се е вързал езика, – усмихна се майка ѝ.

– Какво ще стане със Стоян? – попита притеснено Катя сещайки се за малкия си брат.

– Не се тревожи за него. Предстои му операция и се надявам всичко да свърши благополучно, – успокои я майка ѝ.

– А аз какво да правя, за да не ми се „връзва езика“?

– За това ни помага Божия Дух. Той ни утешава и ни помага да оформим болката, объркването и разсеяността си с ясни думи, които се движат от сърцата ни към Бога и другите хора.

Веска се присегна към книгата, която лежеше на масата.

– Ще ми прочетеш ли нещо? – Попи тя Панчо. – Нека да бъде нещо вълнуващо.

– Защо не, – реагира вяло той.

– Тогава какво чакаш? Започвай, – усмихна му се Веска.

– Не мога, – на лицето му се изписа тъга.

– Глупост говориш, – разтърси глава Веска. – Как тъй не можеш? От мен ли се срамуваш? Давай не се стеснявай …

– Страдам от словесна слепота, – измърмори гузно Панчо.

Веска започна да премигва нервно.

– Извинявай …., но нали каза …. и аз си помислих ….

Тя не успя да довърши. Тишината натежа между двамата.

– Мога да чета, – изстена Панчо.

– Нали не виждаш …. думите?

– Виждам ги, – въздъхна Панчо, – но понякога буквите се разместват пред очите ми и се налага да повтарям някои части от текста.

На устата на Веска се бе оформило едно беззвучно „О!“

Изведнъж тя се размърда неспокойно, впери поглед в Панчо и тихо попита:

– Как разбираш, че грешиш?

– Най-често получилата се дума няма смисъл.

– А ако има близък звуков състав?

– Тогава откривам грешката по-късно, – засмя се Панчо. – И за беда разбирам, че съм прочел разказ, съвсем различен от този в книгата. Просто казано получавам бонус – два разказа вместо един.

Веска се разсмя звънко. Панчо също започна да се смее и то доста високо.

Той не веднъж бе обяснявал, че има дислексия, но за първи път някой искаше да разбере, какво точно представлява това нарушение.

– Щом не можеш да четеш, тогава ми разкажи това, което си прочел, – предложи Веска.

И Панчо започна, а тя се потопи в потока от думи, който той изричаше. Той бе добър разказвач.