Слави бе тежко наранен. Крачеше по пътя към дома и мърмореше под носа си:

– Няма да му се размине така лесно. Да му простя? Никога. И няма да го забравя…

Баща му го видя и го последва в стаята.

– Какво се е случило? – попита той сина си.

Слави сподели огорчението си.

– Прости му, все пак ти е приятел, – посъветва го баща му.

– Никога!

И Слави се приготви да напусне стаята, за да се уедини някъде и да „ближе раните си“.

Баща му го хвана за рамото и го задържа.

– Когато простиш, пускаш един пленник …

– Нямам никакво намерение да го освобождавам, – изкрещя Слави.

– Но този пленник си ти, – наблегна бащата.

– Глупости, – нервно реагира Слави, – вечно ще помня начина, по който се отнесе към мен.

– Тогава ще заприличаш на онова магаре, което всеки път се спъва в един и същ камък и пада в една и съща дупка! – каза бащата.

– И какво, да стана умно магаре, което заобикаля камъка и не пада в дупката?! – иронично се усмихна Слави.

– По човешки изглежда незаслужено, но е необходимо, – отбеляза бащата.

– И защо е необходимо? – сбърчи нос Слави.

– Бог ти е простил много повече ….

Слави замря, а после примирено добави:

– Това е сложно.

– Никак не е сложно за тези, които уповават на Господа.

Слави само въздъхна, но вече бе съвсем успокоен.

Климент бе прикован към леглото. Грипен вирус внезапно нападна тялото му.

Гърлото му се възпали. Измъчваше го кашлица. Болеше го навсякъде, дори и лека треска се появи.

– Това е най-лошата болка, която човек изобщо може да изпита, – казваше той на съпругата си Катя.

Какво можеше да у каже тя? Та нали е родила три деца.

„Какво знае той изобщо за болката!?“ – мислеше си тя.

Страдащия стенеше:

– Скоро ще умра.

– Глупости, – махна с ръка Катя, – високата температура те кара да говориш небивалици.

– Не, наистина е така, – оплакваше се Климент. – Никой в целия свят не е страдал толкова, колкото аз сега! Горко ми!

Бурна кашлица прекъсна мрънкането му.

Катя нежно разтриваше челото му с хладна кърпа, за да облекчи треската му.

– Помощ! – отчаяно крещеше Климент. – Умирам.

Катя въздъхна отегчено. Пусна мократа кърпа на лицето му и напусна стаята.

А Климент завика още по силно след нея:

– Къде отиваш? Ела да видиш колко ме боли!.

Скоро Климент се възстанови от грипа.

Тогава започна да разсъждава на глас и да се утешава:

– Ох, колко близко бях до смъртта, но …..

Двамата се срещнаха в градската градина. Краси отвори дланта си и показа на Пламен:

– Ето го.

Предметът представляваше неестествено разкривена дървена фигура.

– Какво е това? – попита Пламен.

– Един от идолите в село. Говорим им, но те не чуват. Кланят се на това, дори му правят дарове.

– Идолопоклонството е проблем на сърцето, – отбеляза Пламен. – За съжаление всички се борим с него.

– Глупости! – възкликна възмутено Краси. – Да си ме видял да се кланям някога на подобно чучело?

– Идолът може да бъде, – Пламен се почеса зад врата, – всичко различно от Бог, което смятаме за съществено за нашия живот, нашата представа за себе си, нашето задоволство или това, което приемаме. Дори неща, които изглеждат добри, могат да станат идоли за нас.

– Какво говориш? – Краси опули очи.

– Когато търсим утеха или самооценка от нещо различно от живия Бог, ние извършваме идолопоклонство.

Краси стоеше като стреснат. Когато дойде на себе си каза:

– Май си прав. До сега не бях се замислял над това. Ще трябва да започна да унищожавам идолите в сърцето си.

– Всеки осъзнавайки какво го отделя от Бога, разбира, че това е поредния идол – усмихна се Пламен – и се стреми да го премахне от себе си. Хубавото е, че има Кой да ни изобличава и помага в това дело.

Камен седеше отвън и се радваше на пекналото слънце. Е, то не беше като лятното, но като го гледаше сякаш те стопляше.

Камен обичаше често да седи и да разсъждава на глас:

– Не е срамно да си беден, но нима това е голяма чест? Какво толкова ужасно ще стане ако имах малко състояние? Ако бях богат, щях ли да разваля Божия вечен план?

Добромир, неговият съсед го чу и му отговори:

– Ако имаш прекалено много, това ще те направи горд. На практика ще се превърнеш в атеист и ще отречеш характера на Бога.

– Но ако обеднея, няма ли да опозоря Божието име като крада от другите? – засмя се Камен.

– Бог е единственият ни снабдител. Той задоволява напълно ежедневните ни нужди.

– Ха-ха снабдител, – плесна с ръце Камен. – Глупости.

– Всичко е от Него ….

– Дали винаги ни дава достатъчно? – усъмни се Камен. – Безплатното сиренце е само в капана.

– Дори повече от достатъчно, но понякога сме слепи да го забележим.

Добромир само поклати глава като видя подигравателната усмивка на лицето на Камен.

Имаше ли смисъл да говори на човек, който изобщо не искаше да го слуша?!

Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.