Всяко утро Петльо ставаше рано, още преди да се сипне зората и кукуригаше звънко. Гласът му огласяше заспалите дворове. Той дереше гърлото си, докато светлината се прокрадваше в тъмнината, а звездите и мрака избледняваха:

– Ставайте! Новият ден настъпи. Не пропилявайте времето изпълнено със светлина, защото ще настъпи нощ, а тогава нищо не се върши.

Животните неспокойно се размърдаха.

– Защо не спи? – недоволно грухтеше прасето. – Твърде рано е за закуска. В края на деня така яко се натъпках, че още не съм огладнял.

– Колко е глупав, – сърдито измуча кравата. – Още нищо не се вижда, а той кукурига ли кукурига. Няма да ни изведат толкова рано на паша.

– Скоро ще попадне на масата на господаря, – съскаха и крякаха патиците и гъските. – Писна ни от неговото кукуригане. Уморихме се да го слушаме всяка сутрин.

Козите и овцете се раздвижиха. И тяхното мнение не бе по-различно от това на прасето, кравата, гъските и патиците:

– Той друго и не прави, – блееха овцете. – Крачи напред назад цял ден, пери се и оглежда двора сякаш той му е господар.

– Съмнало се! – обадиха се козите. – Развиделило се, голяма работа! И без него господарят ще нареди нещата.

Мина време. Някои от животните бяха изклани, други продадени, трети замениха с нови, но петелът си остана същия.

Той се оказа надежден и незаменим „будилник“.

Отново провал. Е, това бе прекалено много за момента. Болезнено е, но е факт третия неуспех на Тони в „тази дисциплина“.

– А сега какво ще кажа в къщи като се прибера? Ще ми се смеят, – Тони настръхна, като си представи подигравателно усмихващите се край него познати и приятели. – Майка ми единствена ще ме пожали, тя ще ми каже нещо насърчаващо, но това няма да изтрие днешното поражение.

А в главата му някой шепнеше обезсърчаващо:

„Ти не си достатъчно добър в това, за това губиш и ще продължаваш да се изхабяваш с цел да успееш, но така окончателно ще се изгубиш и изчезнеш. Ха-ха-ха не е ли чудесно?! Ти се провали отново“.

Всеки може да чуе подобни гласове от този свят, дори и пряко, не само в главата си.

Нещо в Тони се възпротиви:

– Кой е този „морален страж“, който ще определя пътя ми? Този може ли да си затвори устата и да замлъкне?

Отговорът не закъсня:

– Не, защото това е сатана и той никога не спира да клевети пред Бога ден и нощ хората. Неумолим и неуморен е. Прави кариера чрез несправедливите си обвинения, но той няма последната дума.

Исус винаги действа на наша страна. Той се снизи, за да бъде оплют, поруган и прикован на кръста, а след това и погребан…..

И тогава Христос възкръсна.

И когато застанем пред Бога, Той стой зад нас, предоставяйки очистен записа на живота ни от всичко лошо, което сме извършили.

Но това може да стане, само ако повярваш със сърцето си в изкупителното дело на Исус и Го изповядаш като свой Спасител.

Кой глас ще избереш? Започна състезанието. Чие страна ще вземеш?!

Бе позахладняло. Хората си отдъхнаха от жегите. Дъждът ромолеше по листата. Дани и Симеон седяха в стаята тихо и мълчаха.

Дани наруши тишината и попита:

– Чичо Симеоне, ти не пушиш ли?

– Не, – засмя се той. – В десети клас опитах един два пъти, но слава Богу, не продължих. Дори в казармата бях единствения, който не пушеше.

– А аз пушех, – плесна с длан коляното си Дани. – Искаш ли да ти разкажа как ги отказах?

Симеон се вгледа внимателно младежа и само кимна с глава в знак на съгласие.

– Още от 10 години ги пропуших. Криехме се с приятелите в тоалетната и …. В казармата бях един от най-страстните пушачи. Останех ли без цигари, бях готов да пребия някого.

На лицето на Симеон се прокрадна лека усмивка, но той нищо не каза.

– Един ден минавах край нашата църква и срещнах дядо Васил. Заговорихме се и седнахме на пейката под големия бор. Аз извадих една цигара и запуших. Забелязах, че старецът се наведе и започна да се моли тихо. Изведнъж вдигна глава и ми каза: „Откажи се от пушенето“.

Дани въздъхна дълбоко при спомена и продължи:

– „Оставете ме“, му извиках аз. Това не е ваша работа. „Добре, добре“, – примирено каза дядо Васил, но продължи да се моли. Няколко пъти вдигаше глава и ме приканваше: „Откажи се пушенето“. Бях непреклонен. Накрая се ядосах, станах и си тръгнах.

– И? – любопитно го изгледа Симеон.

– Прибрах се в къщи, седнах на масата и извадих цигара да запаля. Изведнъж чувам глас: „Откажи се от пушенето“.

– Да не те е последвал старецът у дома? – изненадано попита Симеон.

– Огледах се, в стаята нямаше никого. И това ми се случваше всеки път, когато палех цигара. Майка ми викаше постоянно: „Трябва да отидеш на психиатър“.

– И какво ти каза той?

– Никъде не отидох, но реших за един месец да спра пушенето.

– Успя ли?

– Да, но когато отново реших да запаля, пак чух същия глас: „Откажи се от пушенето“…… И се отказах.

– И какво повече не ти ли е досаждал?

– Не. Просто не съм му давал повод, – усмихна се Дани.

Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!

Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.

На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.

Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:

– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.

В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.

Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.

Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:

– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.

Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.

Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:

– Пастире, обажда се пианистът на църквата.

Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.

Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.

Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.

Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.