Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.

Петър Николов произхождаше от бедно многочленно семейство. Той бе много ученолюбив и спечели стипендия да учи в чужбина.

Там завърши с отличие. Премина и магистърската програма. Защити и докторска степен.

Но по време на обучението си, Петър се отдалечи от Бога.

Една нощ, той бе изобличен от Светия Дух. Това силно го разтърси.

Петър коленичи и каза на Бог:

– Отдавам сърцето и живота си на Теб.

Чу тих и нежен глас:

– Призовавам те да бъдеш проповедник.

В страната, където живееше Петър, го очакваше високо платена длъжност, но изобличението на Светия Дух, го накара да се откаже от амбициите си.

Той унищожи всички награди, които бе получил. Запази само докторската си диплома:

– Ще я дам на родителите си, те заслужават да видят това.

Петър стана един от най-добрите проповедници в страната. Той привличаше тълпи от хора, които се покайваха и предаваха живота си на Исус.

„Каква полза ако някой да спечели целия свят, но да погуби душата си?“

Може да не сме призовани да бъдем проповедници или мисионери, но навсякъде, където Бог ни призовава да служим, чрез Неговия Дух, добре е да го следваме.

Нека напълно Му се отдадем.

Местността бе скалиста и доста хълмиста. Тя бе набръчкана от дълбоки пукнатини и дерета.

Тревата бе оскъдна.

Пастирът на стадото, което пасеше по тези места имаше любовта и доверието на всяко животно.

Той знаеше къде да ги приведе, за да ги заведе на обилна паша от зелена трева и чиста вода. Там, където нощите бяха най-безопасни.

Той винаги беше с овцете. Викаше ги по име. Те разпознаваха гласа му и го следвах.

Когато спираше животните се скупчваха около него.

Пастирът и овцете бяха много близки. Животните слушаха гласа му и му се доверяваха.

Подобна е връзката ни с Исус. Ние слушаме глас Му, Божието Слово и Му се доверяваме.

Тони и Маргарет пътуваха към сиропиталището. Щяха да осиновяват дете.

Когато влязоха в детската стая, тишината беше поразителна.

Бебетата изобщо не плачеха. И това бе не защото нямаха някакви нужди, а защото бяха разбрали, че никой не се интересува от тях дотолкова, за да им отговори.

– Като ги гледам, сърцето ме заболя, – сподели Маргарет.

– Спомняш ли си, – закима с глава Тони, – когато децата ни бяха малки?

– Да, – усмихна се Маргарет. – Не можехме да заспим дълбоко, защото всеки момент можеше да ни стресне детски глас: „Тате боли ме зъб“или „Мамо, страх ме е“.

– Тогава един от нас се отправяше към детската стая, стараейки се да направи всичко възможно, за да ги успокои и да се погрижи за тях.

– А тези нещастни деца, – дълбоко въздъхна Маргарет, – ако бяха сигурни, че някой в дома ги обича, щяха да плачат.

– Ето за това сме призовани тук, да дадем на поне едно дете любов, – засмя се Тони.

Като вярващи в Исус , ние сме деца на Бога. Ние го призоваваме, Той чува и се грижи за нас поради голямата си любов.

Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“