Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Огънят догаряше. Последните му искри леко пламваха за миг и изчезваха.

Симеон и Огнян вече усещаха студа около себе си.

– Когато огънят на Духа трепти, какво трябва да направим? – попита Симеон.

– Отговорът е свързах със значението на църквата, – отговори Огнян.

– Не разбирам. Какво имаш предвид? – повдигна учудено рамене Симеон.

– Църквата не е идеална, но въпреки това тя е огънят, който Бог използва, за да ни поддържа запалени. В случая огънят играе защитна роля, – поясни Огнян.

– Как не се сетих? – възкликна Симеон. – В Словото пише да не пренебрегваме общенията, с които се насърчаваме едни други.

– Знаеш ли, че пастирите на изток обграждат кошарите си с огнена стена? Така дивите зверове са изолирани, а овцете са в безопасност, – допълни Огнян.

– Интересно, не знаех за това, – поклати глава Симеон.

– Освен това огънят на Духа ни отклонява от изкушенията. Бог ни обича, за това не ни остава без защита, – наблегна Огнян.

– Трябва да сме много благодарни за помощта Му, – плесна с ръце Симеон.

– Той пречиства, усъвършенства и защитава. Никой не може да направи повече от Него, – направи нещо като заключение Огнян.

След което двамата се изправиха и продължиха напред по пътя.

Антон израстна заобиколен от хора посветили живота си на Бога, но в училище той откри, че не всички християни се справят добре с някои въпроси свързани с християнството.

Веднъж, когато вече бе гимназист, в едно от междучасията се бе събрала малка група в столовата .

Младежите не обсъждаха музикални състави, футболни отбори или съвременната мода, а спореха по въпроса за предопределението.

Сякаш Бог бе предизвикал този дебат с цел, да се задълбочи срещата им с несътворения живот и светлината на Господа.

Никак не бе просто да се победят един друг и да покажат на останалите безумието на пътища им.

В християнския живот има безброй разсейвания, които заплашват да ни извадят от релси и да ни отвлекат от общението ни с Бог.

По време на спора Антон си спомни за един човек, който бе задал умишлено войнствен въпрос относно конкретно религиозно вярване. Той го бе поставил с цел единствено, за да предизвика дебат и дори полемика.

Друг тогава бе реагирал спонтанно:

– Нямам време да обсъждам това, моя Бог ме чака.

Да, беше грубо, но имаше нещо вярно в казаното.

Не си губете времето с празни дебати, които ви откъсват от общението с Божия Дух.

Човек може да има големи познания за християнската вяра и дори да ангажира други в името на Христос, аргументирайки се за определена позиция и вярвания, които са достойни за похвала и защита, но напълно да пропусне същността.

Бог те чака. Той копнее да общува с теб. Не пропилявай живота си в празни занимания. Не изпълвай дните си с религиозен шум или заетост, която изпълва главата ти и изпразва сърцето.

Приближавай се към Него, за да се приближи и Той към теб.

Петър вървеше през гората и си пееше. Песента му очарова горските птици.

Когато Петър излезе на една поляна, певците на гората се събраха около него и започнаха да се надпреварват, изказвайки възхищението от пеенето му:

– Имаш удивителен глас.

– Песента ти е прекрасна.

– Ти си невероятен.

……..

– О, – засмя се Петър, – това съвсем не ме изненадва. Посветих живота си на музиката и сега не бих се отказал от нея.

Славеят предложи:

– Хайде да пеем всички заедно.

– Така да бъде, – съгласиха се останалите.

Петър намери една пръчка, огледа бавно птиците и бързо вдигна двете си ръце.

От това движение птиците се уплашиха и се скриха в гората.

Петър тръсна глава:

– Какво им стана? Защо избягаха? Нали щяхме да пеем заедно?

Ще ви открия една малка тайна.

Петър бе диригент, а птиците не познаваха нотите. Когато пееха, тях никой не ги ръководеше.

Андро пропусна службата в църквата тази сутрин. За това реши да излезе и да се нахрани.

Влезе в един ресторант и докато поглъщаше предложената му храна, съдеше хората около себе си.

– Не мога да повярвам, това място е пълно, когато е време за църква, – каза си Андро. – Явно много са объркани приоритетите на тези хората.

Поклати глава и недоволно продължи монолога си:

– Колко много хора не влизат в Божия дом. Не се учудвам, че светът е тръгнала към погибел.

Андро бе решил да отиде на църква тази сутрин, но си плати да гледа двубоя между двама известни боксьора, а той бе много късно през нощта.

Предупредиха го предварително:

– Плати за двубоя и ще трябва да останеш буден до късно.

Андро довърши бирата в хладилника и тъй като до началото на срещата оставаха още час и половина, премина на уиски.

И така по изключение пропусна службата в църквата и я замени с обилна храна в ресторанта.

На близката маса седяха махмурлии в спортни дрехи. Очевидно те изобщо нямаха намерение да ходят на църква.

– Колко е тъжно да пропиляваш живота си по този начин, – осъди ги Андро. – Те едва ли знаят, че наближава Денят Господен.

Погледа му попадна на няколко семейства с малки деца и недоволно измърмори:

– Какъв път ли ще поемат тези деца, щом ги отглеждат далеч от църквата? Радвам се, че родителите ми ме възпитаха правилно.

Андро се оглеждаше нервно и осъждението му към хората в ресторанта растеше и се уголемяваше.

– Те не знаят нищо за Господа, а аз какво правя тук по това време? – попита се Андро.

Хвана се за главата и едва не изрева.

Накрая той окончателно реши:

– Ще отида на вечерната служба.